Интервю на архимандрит Филип за интернет портала „ПРИХОДЬІ” („ЕНОРИИ”)

DSC_9745-1024x695

Архимандрит Филип (Василцев): Моят първи спомен е свързан с Църквата


За това, как произходът попречил на сина на един свещенослужител да завърши училище със златен медал, как в детския албум се появили марки от владика, в какво е особеното в живота на руските енории зад граница и защо църковното Подворие се сравнява с посолство в чужда държава, за читателите на „Приходы” разказва архимандрит Филип (Василцев), представител на Московския и на цяла Русия Патриарх при Българския Патриарх, настоятел на храма-Подворие „Свети Николай Чудотворец” в София.

Вие сте роден в семейство на свещеник. Как се чувстваше „попският син” в съветско време?

– Роден съм в Саратов в късното съветско време; тази епоха, и не само в провинцията, имаше своите особени характеристики. От една страна, продължаваше, но вече до голяма степен формалната, политика на атеистичната пропаганда, но държавата вече рядко прибягваше към преки репресии. Тя бе преминала към политика на бавно задушаване на Църквата. Като цяло, идеологическите нагласи в обществото, изглеждаха привидно същите, обаче се чувстваше, че се е събудил дълбок интерес към Църквата и нейното духовно наследство.

Все още бяха живи представителите на първото революционно поколение с психология на войнстващо безбожие. Достатъчно е да спомена комисаря по религиозните въпроси за Саратовска област другаря Белски. Много беди нанесе той на Църквата, подлагаше на всякакви унижения духовенството. Но това бяха остатъци от миналото. Оцелели бяха и представители на старото дореволюционно духовенство, които помнеха страшните гонения. Аз заварих последните монахини от закрития саратовски манастир.

1. 1937 г. Семья Бычковских и Васильцевых. В центре прадед, прот. Наркисс Бычковский.jpg
Семейство Бичковски и Василцеви. В средата – прадядото, протойерей Наркис Бичковский. 1937 г.

И този нов задълбочен интерес към Църквата, който се бе събудил в обществото, разбира се, се отразяваше върху нивото на ежедневното общуване. Моят покоен баща кръсти няколко мои съученици, ходеше на родителски срещи, общуваше с учителите. Наистина няколко пъти учениците от по-горните класове ме биха за това, че съм син на свещеник. Но това ми се случи само в началните класове. Беше ми трудно сериозно да възприема няколкото опита на някакви инструктори да беседват с мен на идеологически теми. По-скоро това беше шоу. Наистина аз не получих златен медал, защото председателят на районната комисия по математика, очевидно невярващ човек, застави членовете на комисията да ми поставят оценка 4. По-късно ми предадоха думите му: „Тоя е син на поп. Той не трябва да получи „5“. Търсете грешка!” Грешка не намериха, но ми понижиха бала. И вместо златен, аз получих сребърен медал. Но за мен много по-важно беше това, как се тревожеха за мен всички учители и съученици. Въобще, ние бяхме един много задружен клас. Ние не допускахме обида към някого от нас.

дед, прот. Стефан Васильцев. 1958г..png
Дядото, протойерей Стефан Василцев. 1958 г.

 Отношението към Църквата в цялото общество беше вече съвсем друго. В нашия дом винаги идваха представители на местната саратовска интелигенция – както на старата, които предпочитаха да разговарят с дядо ми, така и на новата, които общуваха с баща ми. Сред събеседниците на моя дядо, протойерей Стефан, бяха известните през 20-30-те години – лекарят Маврин, професорът от Саратовския университет Н.Г. Чудаков. Може да се каже, че аз се възпитавах в много творческа и вътрешно духовно свободна среда.

Още от детството си Вие сте били в храма. Какви са Вашите първи спомени за живота в Църквата? Какво особено се е врязало в паметта Ви? В какво се състоят, според Вас, основните различия в енорийския живот от онова време и сега?

– Знаете ли, всъщност, моят най-първи спомен е свързан с Църквата. Това е опелото на майка ми на 5 август 1971 г. в Духосошественския събор в Саратов. По време на опелото баща ми ме държеше на ръце, стоейки пред ковчега. Изглежда, в този момент се проясни съзнанието ми. Нашата къща беше съвсем близо до Духосошественския събор и аз често съпровождах дядо си протойерей Стефан на богослужението. И веднъж, по пътя за храма ни спря един офицер. Обръщайки се към странно облечения, по неговото мнение, човек, той попита:
– А Вие какъв сте?

– Ами поп нещастен съм аз, беден.

– А защо нещастен?

– Защото ме е подгонила съветската власт. Колко места смених…

Офицерът беше изненадан и побърза да си тръгне. Тогава аз не разбирах, че това бяха опасни думи – можеха дядо ми да го обвинят в антисъветска пропаганда. Но за мен те имаха възпитателно значение.

1931 г. прот. Стефан, матушка Надежда с сыном Всеволодом.png
Протойерей Стефан Василцев, презвитера Надежда със сина им Всеволод. 1931 г.

Един от моите първи спомени – Родителската задушница в Духосошественския събор. Масите в клисарската стая бяха претрупани с просфори и поменици. Аз минавах с поглед имената и макар че не можех да чета, се молех Господ да ги помене.

Така започнах да се уча да чета.

От детството си спомням великолепното пеене на хора на Духосошественския събор под диригентството на известния диригент Б.С.Додонов, вечерните репетиции на хора у нас вкъщи, които провеждаше моят покоен баща. Аз обичах да присъствам и да слушам как се разучават нови произведения. Моят покоен баща беше приятел с Додонов, те имаха еднакви възгледи за естетиката на църковното хорово пеене. Между другото, знаменитото величание на Б.С. Додонов започна практически да се изпълнява от много хорове на Руската православна църква.

5. Духовенство Троицкого кафедрального собора г. Саратова. 1985г. В центре прот. Всеволод Васильцев.jpg
Духовенството на Троицкия катедрален храм в гр. Саратов. В средата – протойерей Всеволод Василцев. 1985 г.

За цял живот остана в паметта ми прекрасното саратовско духовенство: протойерей Георгий Лисенко – изповедник на Църквата, много пострадал от властите през 60-70-те години; протойерей Василий Байчик, настоятел на Троицко-катедралния събор; протойерей Лазар Новокрещенних, роден в Харбин; протойерей Николай Архангелский, преминал през цялата Отечествена война, мой кръстник; протодякон Василий Султанов, който беше, според мен, един от най-добрите дякони в Русия. Всички, освен отец Лазар, вече са в селенията на праведните. Аз се моля за тях на всяка Литургия.

Независимо от външния натиск, ние умеехме да живеем вътрешно свободен живот и може да се каже, че имахме единно духовно семейство.

Един от първите ми спомени, е свързан с владика Пимен. Той създаде цяла епоха в живота на Саратовска епархия. Мъдър архипастир, смел човек, за всички нас той беше като любящ баща. Знаейки, че аз колекционирам пощенски марки, той ми подаряваше марки дълго време. Това бяха прекрасни и много редки марки от неговата кореспонденция, защото той получаваше писма от цял свят.

Относно разликите в енорийския живот тогава и сега, за мен е трудно да направя сравнение, тъй като почти шестнадесет години служа в задгранични енории на Руската православна църква. А там си има своя специфика.

– Имаше ли по пътя Ви хора, които са оказали влияние върху избора в живота?

– От ранното си детство аз съм свързан с Църквата. Голямо влияние върху мен оказаха дядо ми и баща ми. Дядо ми, протойерей Стефан, беше завършил Кременецката семинария и беше ръкоположен в сан свещеник през 1925 г. Скоро след ръкополагането, той е бил назначен като мисионер в Закарпатието и превел енорията на едно село от униятство в Православие.

Баща ми, протойерей Всеволод (впоследствие епископ Кировоградски и Александрийский †1998), е завършил през 1949 г. Волинската семинария, а през 1953 година – Московската духовна академия. Впрочем, той е учил заедно с йеромонах Пимен (Хмелевский), негов бъдещ епархиален архиерей. Това е бил първият следвоенен випуск студенти на духовните училища.

3. Выпуск МДА, 1953. В верхнем ряду в центре - Всеволод Васильцев.jpg
Випуска на Московската духовна академия от 1953 г. На горния ред в средата – Всеволод Василцев

Като свещеник той служи в Саратов 25 години, до 1989 г. През 1971 г. почина майка ми. Тя се казваше Агафия Даниловна. След като прие монашеско пострижение през 1989 г., баща ми беше ръкоположен за Кировоградски и Николаевски епископ. Той се отличаваше с особен стил на служене, внимание към църковното пеене и проповед. Архиепископ Пимен в своя дневник го нарича „най-добрия проповедник в Саратовска епархия”.

Епископ Кировоградский и Николаевский Василий. 1992г..png
Кировоградския и Николаевски епископ Василий. 1992 г.

Разбира се, че върху мен оказа влияние и самият архиепископ Пимен. Той беше светител на Христовата Църква в жестоко време и придобиваше любов и уважение от много хора, даже и от невярващите. Това беше съвършено необикновен човек, безстрашно защитаващ Църквата от намесата на безбожните власти; сериозен, вглъбен богослов; познавач и ценител на класическата музика – често можеше да бъде срещнат в местната филхармония; голям библиофил – в неговата библиотека имаше много редки издания от ХІХ и ХХ век. Приятелски отношения свързваха архиепископ Пимен с много съвременни богослови. Известна е неговата кореспонденция с епископ Вениамин (Милов) върху богословието на Св. Троица. В неговата лична кореспонденция можеха да се видят автографите на протойерей Александър Шмеман, протопрезвитер Йоан Майендорф. Дружеше също с видни представители на руската култура, например, с Мстислав Ростропович, когото е венчал за Галина Вишневска.

8. Последнее фото с отцом 21 сентября 1998г..jpg
Последната фотография с баща му. 21 септември 1998 г.

През 1987 г. аз постъпих в МГУ „М. Ломоносов” и напуснах Саратов, но всеки път, когато се връщах в родния си град, гледах да посетя владика Пимен.

През 1989 г., по време на работата на Архиерейския Събор, моят покоен баща ме запозна с митрополит Антоний (Блум). Мога да кажа, че личността на владика Антоний, неговата проповед определиха много от моите решения в живота.

За моето поколение голямо значение имаха също така книгите на архимандрит Софроний (Сахаров) – „Старецът Силуан”, „Да видим Бога, както Си е” и други. Неговото духовно влияние до голяма степен определи моето решение за монашеско посрижение.

Не мога да не си спомня също годините на учение във Филологическия факултет на МГУ. Аз слушах лекциите и общувах с такива известни учени като академик Н.И. Толстой, професор Б.А. Успенский, А.А. Залазняк, В.М. Живов, Н.И. Либан, Н.Н. Заполская. Дипломната си работа защитих в семинара на покойния проф. В.В. Кусков, когото считам за свой научен наставник.

-Вие сте имали шанса да служите дълги години в задграничните енории на Руската Църква – във Франция, след това в Италия, а сега Вие сте представител на Московския и на цяла Русия Патриарх при Българския Патриарх. Много ли се различават енорийските обичаи и традиции в зависимост от страната? С какво е свързано това?

– Две години служих в Париж, след това десет години в Рим. Вече повече от четири години нося послушание като настоятел на храма „Св.Николай Чудотворец” и представител на Московския и на цяла Русия Патриарх при Българския Патриарх.

Разбира се, всяка от тези страни има дълбока история, различен етнокултурен, социален и икономически облик. Важното е, че всички наши енории зад граница ги обединява единството с Майката Църква, едината руска литургическа традиция, едината преданост на идеалите на Святата Рус. А традициите и обичаите могат да бъдат различни даже и в съседни енории в границите на нашето Отечество.

8797.jpg
Със Светейшия Патриарх Алексий преди отпътуването за Франция. Декември 1999 г.

Франция и Италия са предимно католически страни. И ми се струва, че традициите на нашите общности се различават по-скоро в зависимост от историята и техния съвременен състав, в това число и етнически. Например, ако в енорията има сръбска общност, тогава задължително ще се отслужва чина „Слава”, т.е. богослужение, посветено на небесния покровител на семейството. Във Франция в следреволюционното време се е оформила огромна руска православна общност, но за голямо съжаление през ХХ век тя се е разделила под три юрисдикции. С Божията Милост, разделението с Руската православна църква зад граница бе преодоляно през 2007 г. В Париж има действащи около петнадесет (може би вече и повече) руски православни църкви.

Париж винаги е бил и си остава духовен център на Руската православна църква в Западна Европа и както исторически, така и съвременен център на руската емиграция.

В живота на парижките, и въобще на руските енории, според мен, изключително важен е въпросът за съхраняване на традицията. Към много храмове съществуват музеи на руската емиграция, като например към храма „Знамение на Божията Майка” на улица „Екзелманс. Когато през 2000 година аз бях назначен за настоятел на енорията „Света Троица и свети руски новомъченици и изповедници” в парижкото предградие Ванве (предградие на Париж), то след първите богослужения енориашите (а те в болшинството си бяха французи) ме помолиха да не произнасям ектениите на френски език, защото така са били възпитани от техния духовен отец архимандрит Сергий (Шевич). Отец Сергий, който си кореспондирал с преподобни Силуан Атонски, бил настоятел на тази енория в течение почти на 40 години.

11. Никольский приход в Риме, 21 мая 2001, с проф. Б.А. Успенским и Т.Ф. Владышевской.jpg
С професор Б.А. Успенский и Т.Ф. Владишевская, енорията „Св. Николай“ в Рим. 21 май 2001 г.

За разлика от Париж, римската общност в основата си е сформирана от новата вълна емигранти от 90-те и двехилядната години насам. Обаче в нейния състав има представители и на първата руска емиграция. Аз заварих в енорията княгиня Е.В. Волконска, последната жива внучка на П.А.Столипин и правнучка на декабриста княз С. Волконски, княгиня И.Голицина, графиня М.А. Ферзен, почетен църковен настоятел и нейната сестра С.А. Ферзен, М.Ф. Шаляпина, последната дъщеря на Ф.И. Шаляпин, А. Симански, внук на племенника на Патриарх Алексий І.

000998.jpg
С княгиня Е.В. Волконска в имението й в Четона (Тоскана). 2005 г.

До голяма степен именно благодарение на тях, на 26 октомври 2000 година на заседанието на Ente morale при Руската църква в Рим бе прието историческото решение за възвръщане в Лоното на Майката Църква. Това съдбоносно за живота на енорията на църквата „Св.Николай” и в широк смисъл – за цялата Руска православна църква в диаспората, решение стана възможно също така благодарение и на убедеността на протойерей Михаил Осоргин – настоятел на храма в Рим, че бъдещето на Православието в Западна Европа зависи от обединението на всички негови клонове под омофора на Московския и на цяла Русия Патриарх.

8786.jpg
Молебен във вила Абамелек на местото на строителството на храма „Св. великомъченица Екатерина“. В центъра – протойерей Михаил Осоргин

Продължавайки темата за новата емиграция, трябва да се каже, че голяма част от общностите на Руската православна църква в Италия са нови. Ще дам следните данни: през 2000 година в Италия съществуваха пет енории на Руската православна църква в: Бари, Рим, Торино, Модена и Болоня. Днес те са повече от шестдесет. Сред тях има цяла редица моноетнически общности, като молдовските. Естествено, че в тези енории битуват много национални молдовски традиции, в тях служат на молдовски език. Има енории с преобладаващ състав от украински енориаши. Моноетническите италиански общности на Руската православна църква в Италия са няколко. Богослуженията в тях се извършват предимно на италиански език. Ако говорим за местните традиции, то в Рим след края на неделните богослужения, общностите на двата храма – „Св.Николай” и „Св. вмца Екатерина”- се събират на обяд. Тази традиция възникна при настоятелството на протойерей Михаил Осоргин и е бе свързана с това, че преобладаващата част от енориашите през цялата седмица работеха в италиански семейства, без да могат да излизат от работа. Неделните богослужения и общата трапеза бяха за тях единствената възможност да почувстват своето единение с Родината и да пообщуват със свои съотечественици.

За разлика от Франция и Италия, България – това е древна православна страна, запазила духовното наследство на светите равноапостолни братя Кирил и Методий. В България е съхранена древната литургична и народно-църковна традиция.

Храмът „Св.Николай” в София – това е единствената Руска църква в България (наистина има още и прикрепен към Подворието храм „Св. вмчк. Пантелеймон” в Княжево). Храмът – Подворие „Св. Николай“ също така е и Представителство на Руската православна църква при Българския Патриаршески престол. Безусловно, храмът „Св.Николай”, в качеството си на представителство на Руската православна църква е призван да бъде образец на руската литургична традиция. Този храм е много обичан от православните българи. Мнозина с гордост казват: „Аз съм кръстен в Руската църква в София”. По време на богослуженията с участието на Светейшия Български Патриарх Неофит, на митрополитите от Българската Църква ние имаме възможност да извършваме богослужения според българския чин, който почти не се различава от руския. Важно е да помним, че се намираме в пределите на Поместната Българска православна църква.

DSC_2153-1024x575.jpg
Богомолците в храма – Подворие „Св. Николай“ в София. 2015 г.

Що се отнася до местните традиции, съществува един много интересен обичай – отключването на храма сутрин. Човек може да изпадне в сложни жизнени ситуации, и тогава той дава обет пръв да отиде в храма и да отключи вратата, да запали кандилата като символ, че му се отваря нов етап в живота. Тази традиция е приета в много български храмове, в това число и в нашия.

Особено необходимо е да разкажа за традицията за даване на имена. В Българската църква даваните при кръщенето имена не е задължително да съответстват на едно или друго име на светец. Това могат да бъдат старинни славянски имена или произволни от дванадесетте големи празници, които не са носили светци от Православната Църква. Това е местна старинна традиция и ние я уважаваме.

– Наскоро бе чествана 100-годишнината на Руското Подворие – храма „Св. Николай” в София. Каква е неговата история?

– През изминалата 2014 година тържествено бе отбелязана 100-годишнината от Великото освещаване на нашия храм-Подворие.

Решението за строителството на храма при руското посолство в София е взето през 1907 г. Имало традиция: посолските църкви да се освещават в чест на небесния покровител на императора. Строителството на нашият храм е започнало при император Николай ІІ и храмът е посветен на свети Николай Чудотворец. Полагането на основите станало празник, на тържествата са присъствали представители на царските дворове на Русия и България, членове на Синода на Българската Църква. Храмът бил построен по проект на известния архитект М.Т. Преображенски, който е автор и на проекти на православни храмове както в Русия, така и зад граница – в Ница, Флоренция, Букурещ и в други градове.

Храмът е осветен през ноември 1914 г. По молба на Светия Синод на Руската Църква освещаването оглавил Доростолският митрополит Василий в съслужение с руско и българско духовенство.

След участието на България в Първата световна война през 1915 г. храмът бил затворен и отново започнал да работи през 1920 година. След революцията от 1917 г. през България са преминали десетки хиляди руски бежанци. Някои от тях са останали тук завинаги, някои са заминали в други страни. Храмът „Св. Николай” в София е бил спасителен остров, център на духовния живот на първата руска емиграция. През 1921 г. за негов настоятел бил назначен Богучарският епископ Серафим (Соболев).

Со Святейшим Патриархом Болгарским Максимом, июль 2011.png
С приснопаметния Български Патриарх Максим. Юли 2011 г.

През 1934 г. България е установила дипломатически отношения със СССР и в резултат на това възникнал въпросът за статута на храма „Св. Николай”. Българските власти се опитали да удовлетворят желанието на руската църковна общност. Съветските дипломати заявили, че на тях църквата въобще не им е нужна, и отначало изказали идеята или да се закрие, или да се превърне в болшевишки музей. При това положение българската страна предложила руската църква да се предаде на българските църковни власти.

Софийският митрополит Стефан предоставил на руската православна общност храма „Свети Николай” на ул. „Цар Калоян”, чиято енория пък преминала към църквата „Св.Николай” на бул. „Цар Освободител”.

От 1921 г. до 1952 г. в България е действало благочинието на руските църкви. Отначало – под юрисдикцията на Задграничния Синод, а от 1946 г. .- под омофора на Светейшия Московски и на цяла Русия Патриарх. През 1952 г. всички руски храмове в България (освен храма „Св.Николай” в София) преминали под попечителството на Българската православна църква. А храмът „Св.Николай” станал Подворие на Руската православна църква в България.

– Някои сравняват подворията в братските Поместни Църкви с посолствата в чужди държави. Но Подворието е и енорийски храм. Как се съчетават тези „функции”? Кой съставя основната част от енориашите, и на какъв език се извършват богослуженията?

– Сравнението на Подворието с посолство е правилно само до известна степен. Представителят на друга Поместна православна църква – е преди всичко свещеник, а не чиновник. Основният смисъл на неговото служение е да укрепва богозаповедното единство между братските Православни Църкви.

В нашата дейност няма политика както я разбират класическите дипломати, т.е. няма търсене на изгода и отстояване на отделни национални интереси.

Православната Църква – това е едино семейство, така че радостите и бедите на една Поместна Църква се преживяват и се споделят от цялата Църковна Пълнота.

14. Мирный визит Святейшего Патриарха Московского и всея Руси Кирилла в Болгарию, 27-29 апреля 2012г..jpg
По време на мирното посещение на Светейшия Патриарх Московски и на цяла Русия Кирил в България. 27-29 април 2012 г.

Наистина, служението на представителя на дадена Църква започва, ако говорим на светски език, с връчването на „акредитивните писма” на Предстоятеля на Поместната Църква: представителят е длъжен да му представи указа на своя Предстоятел за своето назначение.

Служението на представителя предполага всестранно съдействие – духовно и културно, информационно, студентски обмен между нашите братски Поместни Църкви, както и участие в богослуженията на Българската православна църква, посещение на отделни епархии по покана на управляващите митрополити – по-просто казано, храмът – Подворие „Св.Николай е призван да бъде духовен „мост” между нашите братски Поместни Църкви.

15. Вручение Ордена БПЦ в честь св. равноап. Кирилла и Мефодия, декабрь 2014г..jpg
Награждаване от Българската православна църква с орден „Свети равноапостоли Кирил и Методий“. Декември 2014 г.

Но заедно с това, при храма – Подворие „Св.Николай” има голяма многоетническа общност с преобладаващо присъствие на руси и българи, която изисква постоянно пастирско обгрижване. В храма също така служи секретарят на Представителството – йеромонах Зотик (Гаевский) и свещениците на Софийска митрополия – ставрофорен свещеноиконом Симеон Минчев и йерей Димитър Тухчиев.

Богослуженията при нас се извършват всеки ден. Основният език на богослужението е църковно-славянският. Отделни апостолски, паремийни четива и проповеди се произнасят на български език.

– В продължение на много години настоятел на този храм е бил владика Серафим (Соболев). Как се съхранява паметта за него в Подворието? Спомнят ли си за него в България?

– Ако кажа, че за архиепископ Серафим си спомнят в България значи, че нищо не казвам. Тук, пред нас е не само спомен, а искрена всенародна почит. Няма да бъде преувеличено ако кажа, че той е един от най-почитаните от българския народ сподвижници.

Владика Серафим е напуснал Русия през годините на Гражданската война и след това в течение на 29 години е управлявал руските енории в България. През това време той е станал известен като защитник на Православието, като сподвижник на вярата и благочестието.

Случаи на неговата молитвена помощ е имало и докато е бил жив, а след неговата блажена кончина, архиепископът е бил погребан в криптата на нашия храм, и оттогава всеки ден, от сутрин до вечер, тука идва поток от хора. Този поток не е спирал дори и през годините, когато Православната Църква е била подложена на гонения. Някои минават за кратко да измолят благословение от владиката преди важни дела, други стоят тук с часове, молейки го за помощ в трудна ситуация.

И тези мотиви не остават без отговор. Помощ хората получават постоянно, ние записваме такива случаи. Само през последната година се насъбраха няколко десетки. Някои случаи на изцеление се потвърждават и с медицински свидетелства.

Ежедневно в храма се извършва заупокойна лития на гроба на архиепископ Серафим, всяка година ние молитвено отбелязваме деня на неговата кончина. Подворието издаде неговата биография (житие) на руски и български език, а също така беше заснет документален филм за владиката. Малко са останали хората, които го помнят като жив, а още по-малко са тези, които са общували с него. Ние си поставихме задача да издирим всички, които помнят архиепископа, да запишем техните спомени. И като цяло това ни се удаде.

DSC_0218-1024x702.jpg
През 2011 година в Подворието тържествено беше отбелязана 130-та годишнина от рождението на архиепископ Серафим. Свое приветствено послание до Подворието изпрати Светейшият Български Патриарх Максим (†2012 г.). През ноември 2014 г. ние проведохме конференция „Русия и България: образи на духовното единство”. Една от секциите беше посветена на архиепископ Серафим. Това не е случайно: владиката наистина стана символ, образ на дълбокото духовно родство между нашите народи – руския и българския. Конференцията премина в рамките на тържествата по случай 100-годишнината от Великото освещаване на храма-Подворие „Св. Николай”.

През м. февруари т.г. отбелязахме 65-годишнината от преставянето на владика Серафим. Той се преставил пред Господа на 26 февруари 1950 г. , в Неделята Тържество на Православието.

През миналата година предадохме документите за неговото канонизиране на Синодалната комисия по канонизация на светците на Руската православна църква.

Специално за портала „ПРИХОДЬІ” („Енории”)

Снимки от личния архив на архимандрит Филип и от сайта на храма-Подворие „Св.Николай”