(Български) Докосване до светостта

Докосване до светостта

Поклонничеството е особен вид прослава и служение на Бога. Голяма бе радостта ни, когато Подворието на Московския и на цяла Русия Патриарх в София неочаквано ни дари с поклонническо пътуване до светините на Атон и Солун, за да посрещнем копието на чудотворната икона на свети Николай Чудотворец от манастира Ставроникита на Атон, дар за храма Свети Николай. Водачи на поклонническата ни група бяха: Настоятелят на Подворието – Негово Високо Преподобие игумен Филип – (за мъжете до Атон) и Секретарят на Подворието – Негово Всепреподобие йеромонах Зотик – (за жените до Солун).

Заминаване

Още от тръгването ни, църковният мир ни обгърна с незримата си красота и мистика – в полунощ на 24.12.2012 рейсът ни чакаше до южната страна на храм паметника Св. Александър Невски, осветен така, че да се подчертае неговата прекрасна архитектура и изящна каменна и мраморна дантелена украса. Тихо и благочинно, всички заехме местата си в автобуса. Благоговение и тиха радост изпълваха сърцата ни. Чуваше се тих говор на руски, български и румънски, защото Подворието обединява в една православна общност хора от Молдова, Украйна, Русия, а сред тях – дунавските и бесарабските българи. Негово Високо Преподобие отечески ни попита и се оказа, че не всички бяха прочели вечерните си молитви,затова,щом потеглихме, отец Зотик започна

да ги пее, а отец Филип продължи и ги изпя до край. Чувствата,които изпълваха сърцата ни в тази малка църква,която летеше в полунощ през задрямалата София, трудно могат да се опишат с думи. Веднага след вечерните молитви всички потънахме в дълбок сън, прекъснат само от преминаването на границата. Продължихме да спим, докато сигурните ръце на водача на автобуса ни водеха вече по благословената от Бога гръцка земя.

Първи ден

Когато отворихме очи, в сумрака на ранното утро,посрещна ни божествена картина. Под сивкавото небе се стелеше спокойното и величествено Бяло море,а на брега,назад от рейса весело бягаха маслинови и иглолистни дървета с криви, причудливи форми – полуостров Атон.

След по-малко от час достигнахме първата точка на пътуването ни-очарователното курортно градче Уранополи, последното селище на полуостров Атон,откъдето потеглят фериботите и корабчетата за Света Гора. Пристанът беше отрупан с багажи, шишета с минерална вода, хлябове. Очевидно заминаваха хора,които дълго ще останат там. Църковен звън ни призова в черквата Свв. Константин и Елена, където свещеникът извършваше утренята и се насладихме на голяма част от нея. Пението бе много подобно на това в българските храмове, но още по-мелодично. Леко смущение сви сърцата ни – бяхме единствените богомолци. Поклонихме се на чудотворната икона на Божията Майка в предверието, отрупана със сребърни плочки с инкрустирани на тях очи, ръце, крака, бебенца-дар от излекувани от Нея хора или с молитва за Нейната помощ. С голямо съжаление се разделихме с малкия, но блестящ храм и се запътихме към пристана, за да изпратим младите си спътници,начело с отец Филип. По пътя се полюбувахме на дивно дърво с розови цветове. Видяхме портокалови дървета с узрели портокали, но нямаше кой да ни каже дали не са декоративни, та никой не ги е обрал. Удивихме се на едно маслиново дърво, маслините на което надвишаваха броя на листата му. Открихме, че необработените маслини са ужасни на вкус. Нахранихме с баничка едно кученце, погалихме друго, на брега се порадвахме на майка с три жизнерадостни кученца, снимахме се с тях. От една ограда замислено ни наблюдаваше котка. В Гърция обичат животните и се грижат за тях. Тук се чувствува уважението и грижата на хората за цялото Божие творение.

Оказа се, че спътниците ни ще заминат с военен кратер за Атон чак след час, тъй че те ни изпратиха обратно до рейса, помахахме си сърдечно едни на други и ние потеглихме. Докато те се поклонят на атонските светини, Негово Всепреподобие йеромонах Зотик ще заведе нас, жените, на поклонение на светините на Солун. Не можахме да се порадваме на природните красоти около множеството завои, защото, след нощния преход, мигом потънахме в дълбок сън с надеждата, че на другия ден, обратно по същия път, ще се възхищаваме на красивия Божи свят.

Събудихме се в Солун, един омайно красив град, чиито църкви, къщи, нови и по-стари сгради, са в чудна хармония помежду си. А нашият шофьор ни направи приятна изненада – докато стигнем до хотела, недалеч от базиликата Св. Димитрий, насладихме се на продължителен автотур из очарователния град. След тричасова почивка, а най-нетърпеливите вече се разхождаха навън, в четири и половина часа следобед започна поклонението ни пред светините на град Солун – втория по значение, след Константинопол, град на Великата Християнска Империя – Византия.

В действителност ние потегляхме на вълнуващо пътешествие назад в миналото, за да се докоснем до светостта и величието на Византия. И никой не можеше да ни бъде по-добър водач от многообичния ни йеромонах Зотик, възпитаник на Софийския университет, магистър, а скоро и доктор, по богословие, но освен това- бакалавър на историческите науки със специалност Византия. Смело може да си каже, че това е първият български византолог, първият историк в България (след приснопаметния Стефан Чурешки), чието сърце е стоплено от възторг и обич към Великата Християнска Империя. Преди години, още докато учеше за своите изпити, отец Зотик ни препоръча забележителния труд на руския учен Димитрий Оболенски „Византийската общност”. Византийската цивилизация проникнала в страните от Източна Европа. Управляващите и образованите класи през Средните векове възприели много черти на византийската цивилизация и се присъединили към една обща културна традиция. Онези народи, които дължат вероизповеданието си и голямата част от културата си на Византия, образуват една религиозна и културна общност, която Димитрий Оболенски нарича „византийска”. Сърцевината на тази византийска общност, пише Оболенски, е Балканският полуостров, дом на гърците, българите, сърбите и албанците. През 9 и 10 век, тя включила и Русия, а през Късното Средновековие и румънските земи – Молдова. Като представителки на византийската общност, ние се отправяхме на поклонение и опознаване на своето прастаро духовно отечество.

Първо посетихме обширната, величествена базилика Свети Димитрий. След опустошителния пожар в 1917 год, изпепелил целия град, използвали множество стари материали – мраморни колони, мозайки, капители, за да възстановят базиликата в първоначалния й вид от 7 век. Вляво си личи къде са били римските бани и минарето – от 1491 до 1912 год тя е била джамия. На колоните от двете страни на солея са запазени две огромни чудесни мозайки. На лявата е представен чудно хубавият образ на свети Димитрий с деца – навярно изцелени с молитвената му помощ. Чудотворното миро изтича от гроба на светеца под обширния олтар. Мощите му се покоят в разкошна скъпоценна сребърна рака в специален малък, красиво стенописан, параклис в лявата страна на храма. Преди да влезем в църквата, отец Зотик ни разказа вълнуващото житие на този велик Божи угодник, покровител на град Солун, син на благородни и благочестиви родители. Баща му бил градоначалник на град Солун. Вярвал в нашия Господ Иисус Христов, но тайно. В палата му имало молитвена стая с икони, където двамата съпрузи се молели и където измолили от Бога син, защото дълго време нямали деца. В тази тайна молитвена стая бил кръстен малкият Димитър, който приел примера на родителите си за богоугоден живот, станал пламенен християнин,разумен, богообразован и храбър в боевете. След смъртта на солунския градоначалник, император Максимиан, възхитен от двадесетгодишния младеж, го назначил не само за градоначалник на Солун, но и управител на цялата Солунска област, като му наредил да очисти родния си град от християните. Но като се върнал в града си, св. Димитър започнал да изповядва и проповядва Христовата вяра и да изкоренява езическото скверно многобожие – станал като равноапостол, като втори св. апостол Павел за жителите на Солун. Когато Максимиан узнал, че поставеният от него управител на Солун е християнин и е обърнал мнозина към своята вяра, силно се разгневил и се отправил към Солун. Свети Димитрий, готвейки се за мъченичеството, поверил на верния си слуга Луп цялото си огромно богатство, за да го раздаде на бедните и нуждаещите се, а сам смело излязъл пред Максимиан и изповядал, че е християнин и бил затворен в тъмница от разгневения император. Междувременно царят се забавлявал със зрелища и особено приятно му било да гледа как умират в мъки християните. Той имал прочут борец, вандал (от германски произход) на име Лий, който хвърлял от висок подиум християните върху копия и причинявал мъчителната им смърт. Един юноша на име Нестор, свързан със св. Димитрий с духовна дружба, горял от желание да влезе в бой с царския борец и получил благословението на св. Димитрий, но и чул пророчеството – Нестор ще победи Лий, но ще загине като мъченик Христов. Така и станало. Победил Лий, хвърлил го върху острите копия, но Максимиан, скърбящ за Лий, заповядал да погубят юношата, а като разбрал, че свети Димитрий го е подтикнал и благословил за тоя подвиг, заповядал да пронижат с копия и светия великомъченик. Когато гонението против християните се прекратило, над гроба на светеца издигнали неголям храм, където ставали много чудеса. Един знатен илирийски велможа на име Леонтий, страдал от тежък, неизлечим недъг, но когато го положили на мястото, където били погребани мощите на светия великомъченик, веднага оздравял и построил прекрасен храм на името на свети Димитрий, а мощите му поставил в ковчег с обков от злато и сребро, украсен със скъпоценни камъни. Едно от най-дивните чудеса, с които Бог прославил Своя угодник, било изтичането на миро от светите му мощи. То започнало от 7 век и дори и турците ценели лечебната му мощ. Свети Димитрий многократно е забранявал да се вземат частици от мощите му. Отказал дори и на св. император Юстиниан.

След коленопреклонна молитва и целувание на мощите на Христовия великомъченик, пристъпихме към скъпоценната, по-мъничка, сребърна ракла с изящна инкрустация, където се пазят мощите на света Анисия, чиято памет се чества на 30 декември и която, също като свети Димитрий, се е родила, живяла и загинала мъченически в славния град Солун и пак по времето на нечестивия император Максимиан (284-305г.), който, след като погубил множество християни, решил, че не е нужно да има за тях съд и присъда, защото официалните съдебни актове ще се четат и ще се предават от поколение на поколение от тези, които изповядват християнската вяра и паметта им ще се празнува во веки. Затова той издал заповед: всеки желаещ може без страх да убива християни и няма да бъде наказан за убийството. Света Анисия израсла в много богато, но благочестиво семейство. Получила отлично образование, била много надарена и умна, а също и несравнимо красива. Но тя често с прискърбие си казвала: „ О, колко измамен е животът на младостта, погубваща едни и погубвана от други.” Тези думи на светицата са в съзвучие с казаното от отец Зотик някога в една от неговите незабравими духовни беседи: „ Младостта е болестно състояние на душата.” Презираща суетата, след смъртта на родителите си, света Анисия продала на ниска цена цялото си богатство и парите раздала на бедните и нуждаещите се, а самата тя се затворила в една горница и с труда на ръцете си добивала необходимото за живот. Живеела като истинска отшелница, спяла на рогозка, покрита с дрипи, като непрестанно се молела. Един ден, на път за храма била зверски убита от царски войник, който разбрал, че е християнка.

След кратка, но гореща молитва към света Анисия за застъпничеството и закрилата й, отправихме се към храма на друга Солунска светица – света Теодора, също живяла в Солун, игумения на манастир, в който след време постъпила дъщеря й, но за да не се чувствуват другите монахини някак пренебрегнати, света Теодора до края на дните си изобщо не общувала с чедото си. Мощите на светицата се покоят в параклисче вляво, в разкошна сребърна рака с инкрустации – сцени от житието й, а отгоре с несравнимо ювелирно майсторство е изобразена легналата в цял ръст светица, която ние с молитвен възторг благоговейно целунахме.

Запознахме се и с още един светец – св. Давид Солунски, който обитава също прекрасно стенописано параклисче вдясно и също такава скъпоценна рака за цял ръст. Преди да влезем в църквата, отец Зотик ни запозна и с неговото житие. Живял на едно дърво близо до града. Понасял студ и зной. Хората се стичали при него за съвет и беседа. Но когато Солун останал дълго време без градоначалник и от това произлязъл голям смут, свети Давид напуснал своето дърво и отишъл в столицата Константинопол да измоли от свети император Юстиниан да назначи градоначалник на Солун. Пред свети Юстиниан и света императрица Теодора той покадил с живи въглени, които държал в ръцете си, без те да пострадат от огъня. Като видял това, царят се удивил и се поклонил в нозете на Божия угодник. Свети Давид изумявал хората със своя живот и с чудесата които вършел и успял да обърне мнозина в християнството. След дълъг и славен живот, починал в мир около 540 г.

Църквата Света Теодора е прекрасно изписана в нововизантийски стил, с много евангелски сцени, светци и светици в цял ръст или в медальони. Възхитихме се и на стенописа, изобразяващ покадяването с голи ръце. В тази черква човек може да стои с часове, да се моли ту на един, ту на друг светец и светица и духовно да се любува на неизказаната красота на свещеното изобразително изкуство. Не ни се напускаше този дивен храм! Отново целунахме мощите на света Теодора и свети Давид Солунски, и с молитва към тях – да ни доведат отново в свещения град Солун, излязохме от храма, пийнахме водица от святото аязмо в двора, полюбувахме се на стенописите в закритата тераса и на архитектурата на сградата до черквата, в която, каза ни отец Зотик, безплатно живеят православни чуждестранни студенти, които учат в прочутия Солунски Аристотелев университет. Преди кризата, те дори са получавали известна стипендия от гръцкото правителство.

Следващото чудо на Солун бе храмът Света София. Както пред всяка от посещаваните черкви, и тук отец Зотик насити сърцата ни с пространна, ерудирана богословска беседа. Научи ни, че Света София е Премъдростта Божия – Иисус Христос. Столицата на България носи едно от имената на нашия Господ Иисус Христос и колко печално е, че празникът на София, подчерта отец Зотик, не е някой от Господските празници, а се чествува в деня на паметта на светите мъченици Вяра, Надежда и Любов и майка им София. Да, помислихме си ние, колко скръбно е, че у нас битува ужасяващо богоневежество – най-вече сред интелигенцията… Отец Зотик скръбно отбелязва, че нашата столица е единственият град на Земята, който носи името на Иисус Христос – Света София. Но в центъра на града, вместо Премъдростта Божия, е издигната езическа статуя.

Има няколко храма с името на Премъдростта Божия в Източна Европа и някои от нас са имали рядкото щастие да ги посетят. Един от тях е просторният храм Света София в Киев от 11 век, с величествена архитектура близка до преобладаващата във Византия, но адаптирана към местните вкусове и изисквания: пет, вместо три, абсиди и тринадесет купола. Почти сигурно е, че мозайките са изпълнени от константинополски художници и са добри образци на византийското изкуство от 11 век: бюстът – медальон на Христос Пантократор в централния купол с архангели от двете му страни, под тях дванадесетте апостоли, масивната изправена фигура на Дева Мария, която се застъпва за човешкия род, протягайки ръце, причастието на апостолите точно под нея, също Отците на Църквата и двете фигури на Благовещението. Според специалистите, мозайките и другите сцени, типични за Македонския ренесанс, са най-чистите представители на византийското изкуство, запазени на руска земя.

Заслужава внимание и Света София в Охрид, също от 11 век. В нея се намират най-старите образци на средновековното балканско изкуство. Сред стенописите има рядко срещащо се изображение на свети Василий Велики, извършващ литургия. Специалистите са на мнение, че стенописите на Охридската Света София са повлияни от художествено ателие в Солун.

Но най-величествена е Света София в Константинопол (днес Истанбул) –Великата църква от 4 век с недостижимо прекрасните си златни мозайки на втория етаж. Наред с иконата на Спасителя в манастира Света Екатерина в Синай, по святост, висота и съвършенство на Божествения образ, може да се мери само Христос от мозайката Дейсис. Блестящата мозаична техника се развила в Константинопол през 6 век. Византийските майстори показват удивително майсторство при подреждането на милионите дребни камъчета обагрени с дълбок кобалт и изумрудено зелено с ярък цинобър или пурпурно червено свързани и успокоени с нежните гами на бледо синьо, розово или виолетово. В тази богата тоналност те успяват да създадат образи с дълбок душевен живот. Удължените пропорции, лекото движение на фигурите, одухотворената красота на лицата, хармонията, характерна за композициите, тясната връзка на мозайката с архитектурата на храма – всичко говори за високия професионализъм на художниците. Специалистите са на мнение, че въздействието на мозайките е дори по-силно от въздействието на живописта. Създаването на мозайки е било извънредно скъпо изкуство, не само поради голямата сложност на подреждането, но и за това, че се е използувало много злато. Когато Империята западнала и обедняла, можела да си позволи само стенописи. В християнските храмове, освен мозаечните и фрескови композиции, византийското изобразително изкуство развило в 6 век и рисуваната икона. Храмът Света София изглежда нещо непостижимо, и, както пише Прокопий Кесарийски:„създаден е не от могъществото на човека, а по Божие благоволение”. Най-напред това чувство възниква при вида на купола. Пак с думите на Прокопий, „изглежда, че той не се опира на здраво съоръжение, а в следствие лекотата на постройката, сякаш е златно полукълбо, спуснато от небето, което покрива това място.” Създава се чувство, като че ли куполът леко се възнася, поддържан само от пандативите. А на златния купол светлината сияе нагоре към нашия Вседържител и по прекрасен начин се подчертава Христоцентричността на сътворения от Него свят. Прекрасна е и мозайката с образите на двамата велики императори – светци: свв.Константин Велики и Юстиниян Велики, които поднасят на Света Богородица най-великото дело на своя живот, съответно, Константинопол и Света София.

Нашата Света София, дала името на столицата ни, е построена в шести век от сънародника ни свети Управда – Юстиниан Велики върху по-стари черкви. Храмът е значително по-малък от изброените, не са запазени стенописи, но въпреки че в действителност е тежка и масивна сграда, изглежда удивително лека. Настина е прекрасна нашата Света София!

Храмът в Солун на името на Иисус Христос Премъдрост Божия е от 8 век. Обширен е и има необикновен план – еднокорабната базилика е комбинирана с кръстокуполна църква. До 1912 г. е била джамия, още си личи къде е било минарето. Необикновените капители със стилизирани големи листа вероятно са от друга църква от 5 век. Прекрасна е мозайката в конхата на абсидата, изобразяваща Света Богородица и тази в купола – Възнесение Христово. Мозайките са от 9-10 век. Архитектурата, стенописите и прекрасните мозайки са в удивителна хармония. Иска ни се да имаше време да останем по-дълго тук. Но трябва да продължим. Целуваме благовейно всички икони и се покланяме на мощите на свети Василий, Архиепископ Солунски, в параклисчето отдясно в предверието, положен в скъпоценна сребърна рака с изящни инкрустации. Самият светец, както и света Теодора, е изобразен на капака легнал в цял ръст. Със съжаление напускаме прекрасния храм и бързаме към Митрополитската църква на името на св. Григорий Палама, който първоначално е бил погребан в Света София, но по-късно мощите му са пренесени в храма на неговото име. Преди да влезем във всяка църква, отец Зотик насища сърцата ни с възвишени духовни беседи. В тази незабравима свята вечер той ни развежда из Великата Християнска империя, за да почувствуваме Византия. Византия, която ни даде Светите Отци и Вселенските Събори, химнографията и иконографията, кръстокуполния храм-шедьовър, богослужението, всички определения на нашата свята непорочна вяра в Христа – всички определения по устройството на вътрешния живот на Църквата Христова. Византия, която приобщи и нас, българите, към християнството, която ни кръсти и на която ние никога не отговорихме с признателност, любов и благодарност ….

Преди да влезем, отец Зотик ни разказва цялото житие на свети Григорий Палама, светителят, който в 14 век спасява Православието от западния рационализъм. Него чествуваме във втората неделя от Светата Четиридесятница. Роден е в 1286 г. в Азия, но при турското нашествие семейството му избягва и намира убежище в двора на византийския император Андроник Палеолог, при когото бащата на свети Григорий става висш сановник, но скоро умира. Сам императорът взема участие във възпитанието и образованието на осиротялото момче, надарено свише с необикновени способности и голямо прилежание. Без усилия той усвоил всички предмети на началното и висшето средновековно образование. Императорът искал да го постави на държавна служба, но едва достигнал двадесетгодишна възраст, младежът избягал и постъпил в манастира Ватопед на Света Гора, където приел монашество и поел по пътя на подвижничеството. След година във видение му се явил свети Йоан Богослов и му обещал своето духовно покровителство. Майката и сестрите на свети Григорий също станали монахини, а самият той прекарал осем години в молитвен подвиг, после се прехвърлил в лаврата на св. Атанасий, където прислужвал на трапезата, а по-късно станал църковен певец. След 3 години (1321 г.), се заселил в неголямата отшелническа обител Глосия, където се научил на съсредоточена духовна молитва – Иисусовата молитва, постепенно разработвана и усвоявана от монасите, като се започне с великите пустинници от 4 век – св. Евагрий Понтийский и св. Макарий Египетски, и чрез трудовете на св. Симеон Нови Богослов (11век) била усвоена и от атонските подвижници. Извършването на Иисусовата молитва, изискващо уединение и безмълвие, получило названието исихия (от гръцки – покой, мълчание), а самите монаси, извършващи Иисусовата молитва, започнали да се наричат исихасти. Бъдещият светител бил напълно проникнат от духа на исихазма и го възприел като основа на живота си. В 1326 г., поради заплаха от турско нашествие, заедно с братята, се прибрал в Солун, където бил ръкоположен в сан свещеник, но свещеническите си задължения съчетавал с отшелничеството: пет дни прекарвал в безмълвие и молитва , и само в събота и неделя излизал пред народа да извършва богослужение. Произнасял поучителни проповеди, които често извиквали сълзи на умиление у богомолците. Но да се отрече напълно от обществения живот, не му било присъщо-посещавал богословските събрания на образованата градска младеж, начело с бъдещия патриарх Исидор. Свети Григорий Палама случайно открил близо до Солун едно подходящо за уединен живот място – Верия, където скоро се събрала неголяма общност от монаси отшелници, които той ръководил в продължение на 5 години. В 1331 г. светителят се уединил на Атон, а в 1333 г. бил назначен за игумен на манастира Есфигмен. В 1336 г. се върнал в скита на св. Сава, където започнал да пише богословските си трудове, дело, което не прекъснал до края на живота си. В 30-те години на 14 век в Църквата назрявали събития, които поставили свети Григорий Палама в редицата на най-значителните вселенски апологети на Светото Православие и го издигнали като учител по исихазъм. Около 1330 г., от Калабрия дошъл ученият монах Варлаам, автор на трактати по логика и астрономия, остроумен и умел оратор, получил катедра в столичния университет, пристигнал в Света Гора, запознал се с духовния живот на монасите – исихасти и на основание на догмата за непостижимостта на Божията Същност, обявил Иисусовата молитва за еретическо заблуждение. В Солун Варлаам влязъл в спор с монасите относно Таворската светлина. Твърдял, че тя е тварна и не се стеснявал да подлага на присмех разказите на монасите за способите, които прилагат при извършването на Иисусовата молитва и за случаите на духовно озарение. По молба на Атонските монаси, свети Григорий отначало се обърнал с устни увещания към Варлаам, като видял, че усилията му са безплодни, в отговор на нападките на Варлаам, започнал писмено да излага богословските си доводи. На Константинополския събор в храма Света София в 1341 г. свети Григорий влязъл в спор с Варлаам за природата на Таворската светлина, а на 27 май 1341 г. Съборът приел учението на св. Григорий Палама, че Бог, недостъпен в Своята Същност, Се проявява чрез Своите енергии, които са обърнати към света, а Таворската светлина не е сътворена и не е чувствена. Учението на Варлаам било осъдено като ерес, той бил предаден на анатема и се върнал в Калабрия. Но споровете между паламити и варламити не престанали. Към вторите принадлежали българинът Акиндин и император Андроник III Палеолог. Акиндин написал трактат, в който обвинил св. Григорий и привържениците му, че са виновници за смута в Църквата. Светителят представил подробно опровержение на обвиненията на Акиндин, в резултат на което Патриарх Исидор го отлъчил от Църквата и го пратил в затвора за три години. В 1347 г. новият Патриарх Йоан XIV го освободил и въвел в архиепископски сан. В 1351 г. на Влахернския събор тържествено било обявено, че учението на св. Григорий Палама е православно, но солуняни, не приели светителя веднага и той бил принуден да пребивава на различни места. Веднъж, на връщане от Константинопол, византийската галера попаднала в турски ръце и в продължение на една година светителят бил продаван като пленник в различни градове. Това било по Божий Промисъл, защото свети Григорий Палама навсякъде неотклонно проповядвал православната вяра в Христа. Едва три години преди свършека на живота си, той успял да се върне в Солун. В навечерието на неговото представяне пред Господа му се явил свети Йоан Златоуст и с думите: „ В горните! В горните!” свети Григорий Палама мирно предал Богу дух на 12 ноември 1359 г. И станало нещо необикновено само след 9 години – в 1368 г., той бил канонизиран на Константинополския събор от исихаста Патриарх Филотей, който написал житие и служба на светителя.

Влизаме в Митрополитската църква Свети Григорий Палама и за пореден път ахваме пред блясъка и неземната красота и на тази Солунска църква. Както навсякъде, и тук ни очарова нововизантийският стил, който стриктно спазва установения през 9-11 век иконописен канон и това прави стенописите и иконите в гръцките църкви възвишено духовни и недостижимо прекрасни, каквито са били и старинните. Личи си още, че са рисувани от вярващи в Бога творци. Създадени само преди броени десетилетия, това са най-прекрасните изображения днес на земята. На колоните от двете страни, при влизане в храма, виждаме големите изображения на Солунските светци св. Теодора и св. Давид Солунски на дървото, също изпълнени с голямо майсторство. Особено ни поразява един стенопис от дясно на солея, изпълнен в духа на късния Палеологов период, за който е характерен силен драматизъм – Иисус Христос измива нозете на Апостолите.

От Митрополитската църква Св. Григорий Палама се отправяме към морето. Като обкичена с диаманти царска дреха, Бяло море се простира пред нас, изпъстрено с бляскащи светлинки. По водата царствено се носи увеселителен кораб, контурите му очертани с лампички, като в детска приказка. Преминали сме през сърцето на Солун, сега вървим по крайморския булевард – просторен, пулсиращ от живот и радост със седем-, дори осеметажни сгради, с безчетните кафенета и ресторанти. Когато възстановявали града след опустошението му в пожара през 1917 г., издали закон да не се строи сграда по-висока от три етажа. Но животът наложил друго. На всеки две десетилетия прибавяли по още един етаж. Днес има и осеметажни сгради. Но те са съвсем различни от нашите грозни социалистически панели и от днешните зловещи, сатанински мастодонти. Както свято опазват чисти морските води и цялата околна среда, гърците строго се придържат към старата си (християнска) традиционна архитектура и я вплитат внимателно във всяка нова сграда. Спазва се Средиземноморската традиция: в Солун всяко здание трябва да бъде украсено с изящни дантелени веранди и балкони. Накъдето свърнеш, заобиколен си с дивна, просто нереална красота. Православен християнски град, благословен от Бога, къпещ се в Божието благословение и благодат. Вървим към Бялата кула, очертана нежно на мастилено синьото небе. Построена е след превземането на града от турците, като кула на долните крепостни стени, от които и помен не е останало. На нея режели главите на всички съпротивляващи се на османското нашествие. Кръвта се леела и цялата кула се оцветила в червено. Започнали да я наричат Червената кула, затова османците я варосали и името й се променило.

Свиваме вляво и вървим край руините на огромния дворец на император Галерий. По-нагоре отец Зотик ни посочва прекрасна старинна църква – св. Пантелеймон от 11 век, шедьовър на свещеното византийско изкуство. Излизаме на арката на Галерий, построена в чест на неговата победа над сасанидите (персите). Високо художествени релефни изображения разказват за победите на Галерий над армиите на Персия, Месопотамия и Армения. Най-добре запазена е южната колона. Жалко е, че този император е бил гонител на християните. Отец Зотик разказва, като отвреме-навреме с някой въпрос изпитва знанията ни по история на Византия и християнството. Показва ни величествената Ротонда нагоре в дясно с патрон св. Георги, като нашата в София. Не можем да влезем в нея и да видим хубавите запазени мозайки, защото тя не е отворена вечер като другите църкви в Солун, тъй като е музей и в нея се служи само няколко пъти в годината. Отец Зотик ни показва и огромното, единствено запазено в Солун минаре от времето, когато Ротондата е била джамия. В Солун днес няма нито една джамия. „Молодци!” – възхитено възкликва московчанката Лиза.

Срещу Арката на Галерий е поредната прекрасна църква на Солун – Света Богородица – и отец Зотик ни повежда към нея, за да се поклоним на чудотворната икона на Божията майка от манастира Кико на остров Кипър. Изкачваме широките стъпала, влизаме в църквата и отново ахваме, поразени от неземната й красота. Кръстокуполната архитектура, рамката, в която са разположени стенописите, е в чудна хармония с тях. Стенописите, както в останалите църкви, които днес посетихме в Солун, и както във всички днешни черкви в Гърция, поразяват със съвършенството на нововизантийския стил, съчетал в себе си строго каноничната иконография от 9-11 век, изискания Македонски стил, блясъка на Палеологовото изкуство от 14-15 век и недостижимо прекрасната пост-визатийска Кипърска школа от 16 век. Самият нововизантийски стил в днешния ден представлява нов връх в свещеното византийско изкуство. С непреходната си красота и святост то ще живее навеки. На него няма насита – на скъпоценната украса, на прекрасните стенописи и икони, украса на най-съвършения архитектурен вид на земята – кръстокуполната черква, боговдъхновеното художествено постижение на Византия.

Чудотворната икона на Божията Майка от остров Кипър, в скъпоценен сребърен обков, е неизказано прекрасна. Молим й се, благодарим й, сълзи напират в очите ни, сърцата ни се топят от радост и умиление. На стената вляво от Чудотворната икона на Божията майка виси друга старинна икона в рамка със стъкло – Страшният съд. Тя е най-малко на 250 години, дори е пукната по цялата дължина. На нея е изобразен Раят с Патриарх Яков с дванадесетте юдейски племена в скута и към него се приближава Разумният разбойник, светъл и прекрасен, понесъл кръста на рамото си. Това е разбойникът, разпнат отдясно на Христа и чиито покайни слова се произнасят на всяка молитва и на всяко богослужение: „ Спомни Си за мене, Господи, когато дойдеш в Царството Си.” И комуто Христос отговаря от кръста: „Ти ще бъдеш днес с мен в Рая.” Божиите обещания винаги се изпълняват и ето го Разбойника, някогашния злодей и престъпник: чрез съкрушеното си сърдечно разкаяние за сторените грехове, той е вече вътре в Рая, докато отвън св.ап. Петър отключва райските врати, а зад него е целият сонм от Апостоли, новозаветни преподобни, Светите Отци, изповедниците на вярата, преподобните отци и майки, мъчениците, всички праведници. Сърдечното покаяние на Разбойника го въвежда в Рая преди всички светии. Дълго стоим и пред тази икона, потънали в размисъл. Всяка от нас размишлява за собствения си живот и го премерва със светостта. „Вижте!” – възкликва московчанката Лиза, вплела живота си с живота на Патриаршеското Подворие. „Пуkнатината минава през дяволите.” Отново вдигаме поглед. Наистина пукнатината пресича точно лявата страна на иконата, където дяволите усърдно мерят греховете на човешките души, в старанието си, ако могат, да уловят всички човеци и да ги заведат със себе си на мъки в геената. Колко е страшен, колко е печален животът на кръстените в Христа, но непокаяли се човеци …

В една от незабравимите проповеди в руската църквица Свети Панталеймон в Княжево, отец Зотик ни бе научил, че чрез иконата ние достигаме до Божията благодат. Днес, след десетките чудни стенописи и икони, на които се поклонихме, най-силно почувствувахме правотата на неговите думи. Препълнени със светлина и благодат, отнасяме благослова и покрова на шестимата солунски светци, сред тях новите четирима, с които се запознахме тук. Към всички тях отсега нататък ще се обръщаме с молитва. През този първи ден от нашето поклонничество научихме толкова много неща от живата богословска и историческа енциклопедия – отец Зотик. Преливаме от нови знания, от възторг, от небесна радост. Очите и душата ни се насладиха на божествена, сякаш неръкотворна красота. Внезапно осъзнаваме, че, освен в ранното утро, когато наближаваме Уранополи, не сме вдигнали нито веднъж поглед към небето. Навярно, защото през целия този ден – събота, 24 ноември 2012 година – ние бяхме на небето!

Втори ден

Следващият ден, 25 ноември 2012 година, започна прозаично – със закуска. Печален бе фактът, че някои от поклонничките предпочетоха закуската в хотела пред Господнята трапеза … А младите поклонници на Атон всички вече се бяха причастили. Но мъдрите и верните – една седма част – прибраха закуската в чантите и всички заедно забързахме след многообичния си пастир отец Зотик към храма на свети Димитрий, който вече беше пълен. Само седналите хора наброяваха 250 души, а имаше хора дори горе в галериите. В гръцките църкви няма хор, а антифон – певци на два клироса, но днес пееха само на дясната певница. Но какво пение! Дивна гледка представляваха Малкият и Големият вход! Величествената процесия от владика, навярно митрополит, свещеници, дякони и иподякони двукратно премина надлъж цялата огромна черква. На Великия вход носеха две чаши за Свето Причастие. Ясна е целта на присъствието ни в храма – да се наситим на Господнята трапеза. А как да се опише с думи величественото, съкровено богослужение. За онези, които го познават добре, гръцкият език изобщо не е пречка. Но имаше нещо, във величественото, прекрасно и незабравимо богослужение, което го правеше близко и познато, съвсем като Светата Евхаристия в Патриаршеското Подворие в София. Както тук, така и в Св. Николай Чудотворец в София, единствената цел на божествената служба е всички да приемат светото Тяло и безценната Кръв на Спасителя. Пеехме и казвахме молитвите на своите родни езици. Преди Отче наш, от двете страни на солея се наредиха две огромни опашки – вдясно мъжете, вляво жените и децата. Ние застанахме вляво след отец Зотик. Дивно е чувството да чакаш за Свето Причастие след своя духовен отец, който е развързал безчетните ти грехове, изповядал те е и сам те е причастил стотици пъти. Въобще не можем да си представим каква духовна власт дава монашеският постриг и ръкоположение. А ето – пред Светата Чаша всички сме равни. С въпрос:” Русия? Русия?”, една непозната гръцка жена се спусна и благовейно целуна ръката на отец Зотик, който скромно чакаше като всички. Настъпи сюблимният момент в човешкия живот, на който насита няма – съединяването с Иисус Христос. Причастяваха с три Чаши. Да се напием с Христовата Кръв, да се нахраним с безценното Му Тяло, Неговата Кръв да тече в жилите ни, Неговото Тяло да влезе в плътта ни! Да освети и оживотвори душите ни! Върховният момент, славно увенчаващ поклонничеството ни!

Отново сме на път. Младите мъже – поклонници от Атон с отец Филип вече ни чакат в Уранополи. Рейсът се изкачва по тесните улички на стария град, от който почти нищо не е оцеляло след пожара в 1917 г. Новопостроените ( а те са вече на почти един век) къщи са скромни, но много красиви, с червени покриви, като в нашите старинни балкански градчета. Тази част от града доста напомня Велико Търново и донякъде Стария Пловдив. Минаваме покрай величествената горна крепостна стена, оцеляла до днес и, както пояснава отец Зотик, образец на величественото строителство по времето на светия благоверен император Управда – Юстиниан Велики (6 век). Докато рейсът взима завоите нагоре по пътя, ние се сбогуваме със Солун, ахнали пред дивната панорама, която се открива пред очите ни ту от дясно, ту от ляво. Сбогом, сбогом дивен православен град! Сбогом, прекрасен Солун! Сбогом, многообична Византия, наше духовно отечество.

Беше прекрасен, топъл, слънчев ден. Автобусът се носеше напред, а ние не знаехме накъде по-напред да гледаме – такава природна красота се разкриваше пред очите ни. Ту планинска верига отдясно, пременена с медно-червеникаво или с цвета на охра, ту цели горички от слънчево – жълти дървета, навярно брези, ту същински стени от червени скали или кръгли камъни с най-различни размери, артистично разхвърляни по сипеите на някой хълм, ту куполи на цяла група хълмове, облечени в приказна, златожълта или медночервеникава премяна, ту цели живописни долини, ошарени в бежово, златисто, тъмнозелено, а сред тях тук-там разпръснати тучни ливадки, покрити с пролетно свежа зелена трева, които сякаш сами се любуваха на своята младост, всред пищната есенна красота. От едната страна на пътя вечнозелени борови горички, а от другата-тъмнозелени ниски иглолистни храстчета, пръснати върху снагата на някой каменист хълм, а в далечината внезапно изплува дълга планинска верига, предната редица възвишения на която бяха заоблени като фестони, а задните тънеха в синкава мъгла. След цялата тази, сътворена от Бога красота, като последни докосвания с четката на велик художник, който довършва до съвършенство своя шедьовър, се появяват чудни едноетажни или двуетажни къщи с червени покриви, пръснати тук-там или събрани в кокетни селца. Невиждано архитектурно разнообразие, изящество, творческо въображение, но в хармония с околната среда! Къщи гладки или с еркери, стари или току-що построени, наредени от двете страни на тесните, криви улички на старите селца или нови, изящни, грациозни, леки, насред китни дворове. И навсякъде цветя- цветя по терасите, цветя по балконите, цветя в дворовете. И нито един жилищен блок-мастодонт. Навсякъде чистота, ред и красота. Ето, че отляво отново се появява Бяло море, спокойно и величествено със сивкаво-зеленеещи се прозрачно- бистри води, с леки вълнички, които мързеливо пълзят към брега. Може би земята, която виждаме отсреща, не е остров, а другият ръкав на п-ов Халкидики. Омаяни, въобще не се сещаме да попитаме.

Ето ни отново в Уранополи. В малкия параклис Свети Николай на пристанището, отец Филип, изрядният духовник с изящни маниери и аристократична осанка на потомствен благородник, същевременно скромен и всеотдаен служител на Бога, извършва молебен пред копието на чудотворната икона на свети Николай от манастира Ставроникита, което младите поклонници са донесли, дар за Патриаршеското Подворие, като на гърба на иконата има печат и надпис, че тя се дарява, когато Настоятел на храма Свети Николай е Негово Високо Преподобие игумен Филип. Рони се лек дъждец, сякаш Господ ни благославя и поръсва от небето. След молебена, целуваме благовейно иконата, отец Филип помазва всички ни с осветен елей и ни раздава ламинирани иконички на св. Георги и св. Богородица от Зографския манастир.

Завръщането

Отново сме в рейса. Нашият водач „загубва пътя” и благодарение на неговата „грешка”, повече от половин час се любуваме на дивни морски гледки. Слънцето се мъчи да се подаде иззад облаците и безбройните му лъчи осветяват или по-точно, посребряват водите. Дали Егейско море не се нарича още Бяло море заради тези специфични сребристи отблясъци на спокойните му води? А линията на хоризонта свети като нажежена електрическа жичка. По едно време се движим до самия бряг – вълните се плискат под нас. За съжаление, отново влизаме „в правия път” и скоро казваме „сбогом” на кроткото Бяло море.

Ние, поклонничките на светините в Солун описваме преживяванията си, а Иван Харченко от Украйна и инж. Георгий Карпов от Кишинев, Молдова, разказват на нас какво са видели и изпитали на Атон. Отвреме-навреме отец Филип допълва разказите им и ние научаваме много неща, които жени никога не могат да видят и преживеят. После отец Филип ни разтърсва с разказ за един необикновен, наскоро представил се в Господа, руски свещеник – протойерей Михаил Осоргин, с когото седем години са служили заедно в Париж. Бащата , Георг Осоргин, бил определен за разстрел вместо скрилия се бъдещ академик Дмитрий Лихачов. Било през 1932 г. Неговата съпруга – княжна Голицина – успяла да отиде на свиждане в лагера при мъжа си за два-три дена в навечерието на разстрела. За да спести мъката й, той запретил на всички и сам не й казал, че му предстои разстрел, за да бъде тя за последно щастлива в тези няколко броени дни и да отнесе едничката утеха – техния син Михаил. Отец Михаил Осоргин изиграл важна роля, за приобщаването на голямата руска емиграция в Париж към идеята за обединението на Задграничната Руска Църква с Московската Патриаршия. Развълнувани до сълзи от този разказ, всички се умълчаваме. За да останем още малко на гръцка земя, за последно слизаме в елегантно крайпътно ресторантче и пием отлично кафе. Собственикът обявява, че е македонец, а говори на хубав български език. Пак пътуваме. Навън притъмнява. Спуска се мрак и постепенно изтрива гледките. Преминаваме границата на тъмно. Вече сме в България. Започва пеенето на вечерните молитви, а след тях – Канона на свети Николай Чудотворец. Нежният сребрист тенор на отец Зотик и дълбокият, кадифян баритон на отец Филип звучат необикновено красиви в малката, летяща по пътя, църква. На канона всички с много чувство припяваме. После настъпва тишина. Но за сън никой не мисли. Изминали са по-малко от 48 часа, а какво богатство от духовни преживявания, нови знания и молитвен възторг! В действителност това беше преклонение и поклонение пред византийските светини, един изпълнен с благодарност поклон пред Великата Християнска Империя, на която дължим всичко – вярата си, богопознанието, името Христово, което носим и християнската култура, в която живеем. С преизпълнени с любов сърца благодарим горещо на Негово Високо Преподобие игумен Филип за идеята да ни направи такъв подарък, за съвършената организация и за познанията, които ни дари. От сърце благодарим и на Негово Всепреподобие йеромонах Зотик за невероятното водачество, (той е бил екскурзовод в своя Новонямецки манастир в Молдова) и за колосалните познания, които вложи в сърцата ни. Благодарим и на Негово Светейшество Патриарха на цяла Русия, с чието благословение сме получили този безценен дар – да се докоснем до светостта. Благодарим и на водача на автобуса Боби, прекарал още първия ден 12 часа зад кормилото и тъй сигурно превел ни през огромното разстояние. Сега със благодарност повдигаме очи към небето – към Него, Всемилостивия и Щедрия, на Когото всичко дължим. Велик Си, Господи, и дивни са Твоите дела, и нямаме думи достатъчни да възпеем Твоите чудеса!

Красимира – Мария Драгулева – Бойковска

Гърция, Солун – Уранополи – границата, 25.11.2012

България, София – 27.11-11.12.2012 г.