Подворья. Протоиерей Владислав Цыпин, проф. МДАиС


Каноничната структура на управление в Православната Църква е основана на териториален принцип, предполагащ  монополна юрисдикция на Поместната църква или епархия  на една или друга територия. Вселенската Църква  се състои от отделни Поместни Църкви. Поместните Църкви  на свой ред включват епархии, а епархиите енории. В съответствие с териториалния принцип на каноничното устройство на Църквата православните християни от която и да е националност, живеещи на дадена територия, се обгрижват от един епархиален епископ, понеже, по думите на апостол Павел, в Христа „ няма ни елин ни иудеин, ни обрязване ни необрязване, ни варварин ни скит, ни роб ни свободник” (Колос.3:11). При това  в своето териториално разделение Поместните Църкви се съобразяват с политико-административното деление, с държавните и вътрешни административни граници. Покрай очевидните удобства, този принцип  намира косвена обосновка в самите канони. Така, 38-то правило на Трулския Събор гласи: „…ако по силата на царска власт се е основал или ще се основе някой град, редът на църковните работи да следва държавното и гражданското разпределение”.

Териториалното начало при разграничаването на църковната юрисдикция обаче допуска  изключения. В каноническата наука се отделят три различни вида такива изключения: църковно устройство в диаспората, ставропигиални манастири и накрая – подвория. Най-сериозно изключение от териториалното начало  при разграничаването на църковната юрисдикция, затруднена от сложната проблематика, създаваща условия за  възникване на разногласия между поместните Църкви, е диаспората. Терминът „диаспора”  в църковната лексика се употребява за означаване на православни  общини, намиращи се извън каноническите граници на дадена  поместна Църква, например, в границите на Франция или Австралия.

Друго изключение от териториалното начало  в разграничаването на юрисдикцията е правото  на Патриаршеската ставропигия. Думата „ставропигия” произлиза от гръцката дума stauroz (кръст) и phgiw (поставям, издигам). Поставянето на кръста от епископа при основаването  на църква или манастир е символ  на тяхната канонична зависимост от него. Правото на патриаршеската ставропигия се състои в това, че патриархът  може да постави кръст при  създаването на манастир или църква извън пределите на своята епархия, като ги включва под своята непосредствена юрисдикция.

Накрая, трети  правомерен вид  изключение  от териториалния принцип на църковния строй са подворията, представляващи своего рода  аналог на понятието екстериториалност в международното право. Така например,  в древността глави на дадени  Поместни църкви с цел поддържане на общуването  с други църкви, на временна или постоянна основа  изпращали свои представители – апокрисиарии при техните  митрополити, архиепископи  или патриарси. По отношение на апокрисиариите на Римския епископ се употребявала също и латинската титла легата, която се е запазила и до днес, макар и с известни изменения на нейното значение. В случай на постоянно представителство на апокрисиариите,  често пъти те живеели в манастира. Манастирите,  в които пребивавали и началствали апокрисиариите, се намирали  под каноническата власт на  тази църква, която ги е изпратила. Такъв манастир се наричал метох или подворие. През епохата на  османското иго Източните Патриаршии  учредявали свои подвория при  други църкви, доста често – в Русия, за събиране на милостиня.

Руската дума „подворие” първоначално означавала хотел (хан)  за пристигащите в столицата или в друг голям град  чуждестранни посланици или архиереи. Впоследствие това название  се закрепило  главно  към хотелите, предназначени за приемане и нощуване на епископи и официални представители на поместните църкви. Сега терминът „подворие” се употребява  главно в църковните среди и означава представителство на манастир, епархия и  оглавяващия  я епископ, или поместна църква. Подворията – това са църковни  учреждения, намиращи се на каноническата територия  на една епархия или Поместна църква, като при това  са в състояние на каноническа зависимост от друга Поместна църква, друга епархия или от манастира, разположен  на същата тази епархия или също другоепархиален. По този начин подворията могат  да бъдат три вида: манастирски, епархиални и представителства на дадени Поместни Църкви при  други Църкви. Най-разпространени са манастирските подвория,  които са съществували още във византийската епоха, по гръцки се наричали метоси. Манастирските подвория  изпълняват различни  функции, спомагайки частично за развитието на поклоничеството в светите места. Тяхната цел също е събиране на пожертвования за своите манастири, особено когато  самите манастири се намират в отдалечени  и малконаселени места, а техните подвория – в градските центрове. Подворието може да  бъде разположено в друга  епархия, както и самият манастир, който  то го представлява, в други случаи – на значително разстояние от него. Понякога манастирското подворие представлява манастир, който не се намира под юрисдикцията на тази Поместна Църква, на каноническата територия на която то е открито. Така например в Москва действа подворие руско по произход на голяма част от заселници от Светогорския (Атонския) манастир „Св.Пантелеймон”, който както и другите манастири в Атон, е под юрисдикцията на Вселенската Патриаршия. В състава на подворията влизат храмът, килиите на братята, други жилищни или стопански постройки. Сега действащият Устав на Руската Православна Църква определя статута на манастирските подвория на Московската Патриаршия  по следния начин: „Подворие се нарича община на православните християни, която е под управлението на манастира и намираща се  зад неговите граници. Дейността на подворието се регламентира от устава на този манастир, към който  дадено подворие се отнася. Подворието се намира под юрисдикцията на същия архиерей, както и манастирът. В случай ако подворието  се намира на територията на друга епархия, то след богослужение  в храма на подворието  се произнася както името на епархийския архиерей, така и името на архиерея, на територията на епархията на който се намира подворието (Устав на Руската Православна Църква, ХІІ,9).

Най-висок статут имат подворията,  изпълняващи функции на представителство на  дадена автокефална  поместна Църква при друга Църква. Понастоящем в Москва има подвория  на следните автокефални Църкви: Александрийската, Йерусалимската, Сръбската и Българската Патриаршии, както и на Православната Църква на Чешките земи и Словакия и на Православната Църква в Америка. На взаимна основа Руската Православна Църква има оглавяващи свои представители на подвория при тези Църкви.

Едно от представителствата на Руската Православна Църква действа в българската столица София. На 10 ноември 1952 година  Светейшият Синод на Руската Православна Църква приема определение за предаването на намиращите се под негова юрисдикция  енории и манастири, влизащи в благочиние на руските православни общини в България, под юрисдикцията на Българската Православна Църква и за преобразуването на руския храм  „Св.Николай” в подворие на Московската Патриаршия.  Храмът „Св.Николай” е започнат през 1907 г., построен е през 1911 г. и е осветен през 1914 г. Построен е по проект на академик М.Т.Преображенский, този храм представлява един от шедьоврите на архитектурния руски модернизъм. Подобно на руските църкви във Виена, Париж и в други европейски столици, от самото си начало на своето съществуване той има статут  на посолски храм.  Този свой статут той има и  понастоящем.  След революцията храмът „Св.Николай” в София става един от духовните центрове на руската емиграция,  неговата община през периода  между двете световни войни  става център на църковния живот на православните беженци от Русия, но  между неговите енориаши имало и  много българи. За популярността на храма в средата на руските емигранти и православни българи спомага и обстоятелството, че в течение на три десетилетия – от 1921 до своята кончина през 1950 г. – в него е извършвал служение архиепископ Серафим (Соболев), известен архипастир, молитвеник, богослов,  привърженик на православното благочестие. В криптата на този храм почиват неговите мощи, да се поклонят на които ежедневно пристигат стотици  богомолци, поклонници,  очакващи неговото официално църковно прославяне.

След промените, станали в Русия и България на границата на 1980-те-1990-те години, паството на  Подворието „Св.Николай” се разрасна многократно. В храма започнаха да идват  гости от Русия, които през съветско време по понятни причини го отбягваха. Сред енориашите се появиха и сътрудници на Руското посолство, така че църквата отново, както през първите години на своето съществуване, стана посолска не само по титлата на своята принадлежност към Русия, но и заради тесните контакти с персонала на посолството. В същото време руският храм в София си остава притегателен център за православните българи, почитащи архиепископ Серафим, както  и за онези, които са запазили историческата памет, които отдават заслуженото на  ролята, която е изиграла братска Русия и нейният православен народ за освобождението на българите от османско иго. Затова е важно правилното устройство на управление на Подворието. При това е необходимо да се има предвид, че главната задача на подворията, изпълняващи функция на представителство на една поместна Църква при друга, е  съдействието за канонично, в това число евхаристийно, общуване между  Поместните Църкви: освен това, представителните подвория служат и за духовни центрове за поклонниците или пребиваващите дълго време на каноничната територия на братска православна  църква клирици и миряни, принадлежащи към същата Православна Църква, която е учредила подворието.

Представителят, началстващ подворието, се намира под юрисдикцията на същата Поместна Църква,  която го е изпратила, но в други отношения подворията зависят и от Църквата, на каноническата територия  на която те пребивават, например:  при  несъответствия на богослужебния календар в подворията се употребява местния календарен стил. Елементите на двойна юрисдикция  на подворието се изразяват в това, че  след богослужението в храма на подворието се произнасят имената на Предстоятелите на двете Църкви – на тази, която представлява подворието, и на другата, на каноническата територия на която то пребивава. Сред клириците  на представителското подворие могат да  бъдат както тези, които  са назначени от църквата, учредила представителството, така и онези, които принадлежат  към автокефалната Църква, на територията на която действа подворието, но тяхното назначение в подворието се извършва от висшата власт на Църквата на пребиваване  на подворието  след съгласуване  със свещеноначалието на Църквата, към която принадлежи подворието.

Необходимо е също така да се има предвид  обстоятелството, че църковното представителство по своя статут принципно се различава от енорийската община или енория, предвид изпълняваните от него дипломатически функции, и в неговото устройство не трябва да има елементи  на самоуправление, още повече че съставът на паството в значителна степен носи непостоянен, постоянно променящ се характер, така че постоянните  енориаши на подворието обикновено съставляват само  негово малобройно ядро, останалите – те са многократно повече – идват да се молят в храма  на представителството по време на пребиваването им  в страната, което е ограничено по срок.

Ето един характерен детайл, хвърлящ светлина  върху традиционната представа за каноническо правилно устройство на подворието: когато през 1990-те години в Русия масово започна да се възобновява богослужението в храмовете, които тогава се връщаха на Църквата, и в някои от тях по различни причини целесъобразно  беше да не се създава енорийска община на базата на самоуправление, както това се предвиждаше  от действащия Устав, но да се внесе административен ред в управлението с цел енорията  еднолично  да управлява назначения от Светейшия Патриарх настоятел, то такива енории получиха статута на патриаршески подвория, устройството на управление в които  до известна степен се копираше  от представителните подвория, в които съгласно техния статут и по логиката на нещата и на факта, не се образуваха  енорийски събрания и други органи на енорийско самоуправление.

Протойерей Владислав Ципин