(Български) Свещеник Димитър Тухчиев, преводач на литургията на езика на глухите: Да вършим добро всеки ден – това ни прави човеци

СИЛВИЯ НИКОЛОВА

– Отец Димитър, вие сте преводач на Светата литургия на жестомимичния език, с който си служат глухонемите. Има ли други такива преводи в България? Какво ви провокира да се заемете с такъв нелек труд? – До момента в България са правени опити за катехизацията на глухи хора, но никой не е превеждал Светата литургия на жестомимичен език. В православните църкви на Русия, Румъния, Гърция има такива преводи. В немалко храмове там, докато се служи литургия, се осъществява и превод за хората с такива специални потребности от обучени преводачи. Обикновено това са свещеници или дякони. В католическата църква отдавна има литургия за нечуващи хора и с намален слух. Такъв превод не е лек, още повече, че в нашата страна са възникнали спонтанно много разновидности на жестомимичния език, нещо като диалекти. Съществуват и разновидности, подобни на жаргона за различни малки общности – на тийнейджъри, на хора, интересуващи се от спорт и т. н. Съюзът на глухите работи по въпроса за установяване на т. нар. калкиращ език, който жест по жест пресъздава конструкцията на говоримия български език, т.е. да го направи универсален. При него на всяка дума, на всеки израз отговарят жест или група от жестове. В общността на глухите се използва най-много разговорният жестомимичен език. Той предава мисълта по определени принципи и правила. За разлика от него калкиращият език се ползва предимно от хора, които са чували, имат представа от говорна реч, но впоследствие по една или друга причина са загубили своя слух. Той се явява нещо като национален език за тези хора. Жестовете в него са чисто български или са взаимствани от близки на нашия славянски езици като руски или сръбски например. Съществува и международен език на глухонемите. Голяма част от глухите хора в България не владеят добре вербалния език. Това е голямо предизвикателство, когато преди три години заедно със субпреводача Миглена Богданова се заехме да преведем Светата литургия на езика на глухите.

– На каква фаза е литургията за глухи?

– Тя вече е във фаза на предпечатна подготовка и е на базата на официалния език, наложен от Съюза на глухите в България. Той е беден по отношение на религиозните жестове, но пък съществува религиозен речник, който е с универсална жестомимика за всички езици и конфесии, включително и за ислям. Ние го надградихме, като използвахме опита на Руската православна църква, приспособихме текстове и създадохме нови, каквито няма в българския жестомимичен речник. За Светата литургия в жестомимичен превод и катехизацията на глухите и хората с намален слух ще говорим подробно на специална конференция в средата на месец март. Тя ще се проведе в Руския културно-информационен център и се организира с благословията на Светия синод на БПЦ и на настоятеля на Подворието на патриарха на Москва и цяла Русия у нас архимандрит Филип (Василцев). Във всички случаи сме длъжници на глухите и хората с намален слух, те са наши ближни, които се нуждаят от човешко внимание и топлота. За страна като България те не са никак малко – над 100 000 души.

– Критиците на църквата биха възразили: Всички ли чуващи българи са катехизирали във вярата, че сега трябва да се отделя толкова внимание на нечуващите?

– Не е казано, че ще привлечем всички нечуващи към православието, но и неколцина да влязат в благодатния живот на църквата, си струва човек да работи и да не жали труда си. Спомнете си притчата за добрия самарянин. В нея той оставя 99-те овце и тръгва да търси изгубената, за да не я отнесат вълците (виж Лука. 15:4-7, Йоан 10:11-16). Личното ми впечатление от дългогодишната ми работа в храма „Св. Николай”, където е погребан владиката Серафим Соболев, е, че немалко глухи хора търсят утеха в църквата. Те идват, опитват се да питат, търсят вярата. Така е и в други храмове.

– Впрочем, в последните години хората в България станаха ли по-вярващи, или все така си оставаме битови християни?

– Има и искрено вярващи, има и битови християни, но като цяло посещаемостта на литургиите се увеличи. Може да се каже, че българинът прогледна за вярата. Ролята на църквата е да катехизира и проповядва, дори когато не я разбират. Тя е общество от вярващи. В него влизат всякакви хора – и такива, които не са нейното лице, и такива, които служат за пример.

– От години в публичното пространство се води спор за децата в църквата – едни искат задължително вероучение в училищата, други опонират, че така те ще станат фанатици. Къде е истината?

– Децата в църквата са бъдещето на обществото. Те могат да бъдат трезво вярващи хора, традиционалисти и да влизат в храма само на големи празници. Но могат да станат и фанатици в зависимост от това как сме ги възпитали, както и от личното им възприятие за религията. Това зависи от проповедта в храма, но най-вече зависи от семейната среда. Тя не може да бъде заменена от никого. Колкото и добре да проповядваме, колкото и внимателно да ни слушат децата, ако чутото не стигне до сърцата на родителите и те не живеят според евангелските норми, можем да смятаме, че ние сме се провалили в служението си.

– На 22 февруари е Задушница. Покрай този ден има и много суеверия. Християнинът, колкото и да е храбър, като всеки човек остава сам и безпомощен пред лицето на смъртта.

– Човек се ражда, живее и умира – това е неизбежна последователност след грехопадението. След него ние ставаме плътни, смъртни, ограничени във времето и в пространството. Душата ни обаче остава безсмъртна. Ние, хората, сме създадени по образ Божий, но след грехопадението сме загубили подобието. Именно него ние търсим непрекъснато.

– Какво трябва да направи един християнин в трудното всекидневие, за да се богоуподоби, само молитви ли са нужни?

– Молитви – да, но не само. Освен вяра са необходими и добри дела. Както е казано: „по делата им ще ги познаете”. Не е необходимо да се стремим да правим чудеса от героизъм, от добрини. Достатъчно е, както казва един голям проповедник Йоан Крестянкин, всеки ден да правим по малко добро. Чисто физически ние сме ограничени, не можем да помогнем на всеки, но действително можем да даряваме всеки ден, всеки час малко добро, което за някой нуждаещ се може да се окаже голямото, спасителното добро. Нека не се смущаваме да го проявяваме, защото то извира от добрата воля на човека. Можем и трябва да останем хора, защото малкото добро всеки ден ни прави човеци и ни води към Бога.

– По-малко от две седмици ни делят от Великия пост. Все повече хора го предприемат, ограничават храната, дори се надяват да отслабнат в този период. Диета ли е постът?

– В никакъв случай не може да се каже, че е диета. Постът е доброволно отричане на всичко, което православният християнин е осъзнал, че му вреди. Физическият пост е по-скоро спомагателен, необходим е и духовният пост. Не е достатъчно да се ограничим само от блажна храна и от питиета. Лицемерие е да демонстрираме, че постим. Постът е свързан с духовна дейност. Този период е време, в което преосмисляме всичко, което сме сторили в земния си живот, осъзнаваме грешките си, греховете си, покайваме се и даваме обещание Богу, че няма да ги повтаряме. Същевременно е необходимо и да поискаме прошка от хората, които сме наскърбили.

– Как обаче могат да постят болни, бременни, старци, деца?

– Постът не се изчерпва само с храната. Той не е общозадължителен. Бременните, кърмачките, възрастните хора, децата, болните не бива да предприемат краен пост. Светата църква допуска за тях той да бъде облекчен или въобще да не постят. За това обаче те трябва да се обърнат към свещеник, който ще ги посъветва. Никой разумен духовник няма да подложи такъв човек на крайно изпитание. Нека постите да са леки и спасителни за всички православни християни, които ги предприемат. И да не забравят, че постът е онова първоначално средство, което допринася за нашето покаяние и чрез Светото причастие ни води в Царството Божие.