Има едно място в София, обвеяно в мистичност, загадъчност, наситено с много страдание, последно упование и надежда от не един страдалец. На него всеки ден се стичат стотици поклонници не само от столицата, но и от най-затънтените кътчета на България, дори от чужбина. Независимо обаче дали пилигримите говорят на български, руски или сръбски или на някои от романските езици, те до един идват с твърдата вяра, че след пребиваването си именно тук, проблемът им ще бъде разрешен по чудодеен начин, независимо дали става дума за болест, грижи с децата, изчезнали близки и вещи или взимане на съдбоносно решение в живота. Чудното място е гробът на архиепископ Серафим Соболев в криптата на руския храм „Св. Николай Мирликийски – Чудотворец“ (Подворието на Патриарха на Москва и цяла Русия ). Светинята е известна и с вярването, че ако някой напише молитвата си на бележка и я сложи до гроба на владиката, той ще му съдейства желанието му ще бъде изпълнено. Тази практика събира всеки ден дори атеисти в криптата на храма, дошли просто да „оставят желанието си“. Свещенниците обаче подчертават, че владиката се моли за нуждаещите се, а механичното оставяне на бележки до саркофага му с желания е своего рода езичество и кощунство. Някои искрено вярващи, които не могат да дойдат до столицата, и дори хора от чужбина, изпращат писмата си по пощата на адреса на храма или на електронния адрес. Не малка част от тях след време идват да благодарят за разрешен проблем по молитвите на Архиепископ Серафим Соболев, наричан с обич просто Дядо Владика.
Архиепископ Серафим Соболев е роден на 1 декември 1881 г. в Рязан със светското име Николай Соболев. Замонашва се още като студент в Санктпетербургската духовна академия. От 1920 г. е епископ с титул Лубенски. През 1920 г. емигрира в Истанбул, година по-късно се установява в България. Патриарх Тихон му възлага да управлява руските православни общини. Когато Дядо Серафим пристига в България, руските имигранти наброяват 36 000. Сред тях има благородници и имотни, но повечето са интелуктуалци без голямо имущество, има и доста работници. По това време Българската православна църква не остава безучастна към трагедията на бежанците. На 19 януари 1920 г. архимандрит Стефан, (сетнешен екзарх, б.а.) тогава протосингел на Светия Синод, инициира съдаването на руско-български културно-благотворителен комитет, прерастнал скоро в Обединен комитет за подпомагане на руските бежанци, в който асоциирани членове са Славянското дружество и Българския червен кръст. Повечето руски свещеници са настанени да служат в столични енории, други са устроени на църковно-административна работа, а преподавателите богослови са назначени в Богословския факултет на Софийския университет.
Руските православни общини са под юрисдикцията на Руската задгранична църква с архиерейски събор в Сремски Карловци, където са се установили отговарящите за разселението на руснаците в Източна Европа и в Турция. Синодът на БПЦ по настояване на проф. д-р Стефан Цанков, който по това време е министър на външните работи, предоставя на руските общини у нас самостоятелно управление. Така в периода 1920-1930 г. под ръководството на епископ Серафим са десетки руски православни общини със свои свещеници, храмът „Св. Николай Мирликийски-Чудотворец“ в София, черквата в село Шипка и малкото манастирско общество към нея, и обителта „Св. Спас“ в планината Бакаджик край Ямбол, която пък имала 2 храма и 12 калугери. Под негова опека са още Пастирското богословско училище в манастира „Св.св.Кирик и Юлита“ недалеч от Асеновград (сградата днес е хотел, б.а.) Тези имоти, след 9 септември 1944 г., са предадени на БПЦ и българската държава и тях Подворието няма никакви претенции.
В 1934 г. архиерейският събор в Сремски Карловци въздига Владика Серафим в архиепископски сан с титул Богучарски. В знак на признателност към русите освободители на 22 ноември 1934 г. Св. Синод на БПЦ му отпуска еднократна субсидия от 5000 лв., а от 1 януари 1935 г. гласува да получава годишна заплата в размер на 3000 лв.(36 000 лв. по сегашната номинация, б.а.) През 1942 г. владика Серафим организира събирането на помощи за бедстващия руски манастир „Св. Пантелеймон“ и скитовете „Св.прор. Илия“ и „Св. Андрей Първозвани“ в Света гора. В инициативата му с 50 000 лв. се включва и Св.Синод на БПЦ. Манастирската управа благодари с писмо по архиепископ Серафим Богучарски, в което се казва: „Бог ще помогне на Руската Православна Църква да не остане длъжна за такова радушно приношение на сестринска обич, получено в дни на тежки изпитания, и в свое време да върне седмократно тоя дар.“ Тя действително го връща, като е най-пламенния застъпник сред останалите православни църкви за възстановяването на Българската патриаршия, което става на 3 януари 1953 г.
В 1946 г. дядо Серафим Соболев се връща в състава на Московската патриаршия. До края на живота си остава непримирим към всякакъв модернизъм в богословието, но не от назадничавост или интелектуална ограниченост, а поради прозрението, че всяка промяна на исконната християнска вяра, дошла от древността до наши дни в автентичният си вид, каквато са я проповядвали светите евангелисти Матей, Марко, Лука и Йоан, е достигнала до нас неподправена именно, защото строго е опазвана през вековете от всякакви нововъведения. Впрочем именно нововъведенията, макар и привнесени в догмата понякога с добри намерения, отварят благоприятна възможност за възникването на тоталитарните секти, които нахлуха агресивно през последните години и в нашата страна и отприщиха психични заболявания в стотици хора с лабилна психика, а десетки други дори се самоубиха. По този повод архиепископ Серафим отбелязва: „Ересите се раждат от нечисти души и най-вече от души, преизпълнени с гордост, водеща към духовна прелест.“ Владиката е основател и на женския манастир в Княжево. В продължение на десетилетия той живее с брат си в скромна къща на столичната ул. „Малко Търново“.
Архиепископ Серафим затваря очи на 13-ти по нов, което отговаря на 26 февруари по стар стил 1950 г. на Неделя Православна. Според вярващите, да си отиде човек от този свят на голям за църквата празник, като този, е още едно потвърждение за скромния му и благочестив живот, и за неговата праведност и святост. Стари софиянци разказват, че в продължение на три денонощия след кончината му пред руския храм „Св. Николай Мирликийски – Чудотворец“, в който било положено неговото тяло, чакали търпеливо на минусовите температури хиляди българи и руснаци да се простят с архипастиря, пред когото още приживе благоговеели, като пред светец. Опял го най-високостоящият в йерархията на Светия синод на БПЦ, неговият зам.-председател Врачанският митрополит Паисий и целият състав на синода. По това време екзарх Стефан бил заточен в Бачковския манастир. Архиепископ Серафим е погребан в криптата на руската черква в столицата. През 1954 г. същинската част на гробницата е зографисана от руския художник йеромонах Николай Шелихов, а стенописите в предверието й изписани в 2002 г. от професионалната художничка монахиня Магдалина от Княжевския манастир, вече покойница.
Мисли на архиепископ Серафим Соболев:
За милосърдието:
„Господ до такава степен обича нашето милосърдие, че ни награждава за една чаша студена вода, подадена на жадния. И на Своя Страшен съд той ще ни съди за това, дали ние сме изпълнявали Неговата Божествена заповед за любов към ближния, в този или друг неин вид. Но нека помним, възлюблени в Христа чеда мои, че най-великата и в същото време най-угодна за Бога любов е, когато прощаваме обидите, причинени ни от ближните. И от нищо не се отвращава Господ така, както от нашето немилосърдие. Но както Господ се отвращава от тези, които не прощават на своите ближни и с това показват, че техните сърца не са способни да обичат, толкова силно Той се съединява с тези, които прощават обидите.“
За бесовете:
„Бесовете ни нападат главно вътрешно, чрез страстите, а именно: чрез гордостта, тщестлавието, злобата, осъждането, завистта, сребролюбието, невъздържанието, блудството, отчаянието и унинието. Именно така демоните ни вредят до такава степен, че повечето хора не издържат на техните нападения и завинаги загиват.“
За православието:
„Да пазим като зеницата на око си нашата скъпа православна вяра, тази дивна съкровищница на истинското богопознание и щедра подателка на Божествената благодат и да не я смесваме или заменяме било с католичеството, било с протестанството, било с някакъв друг вид лъжеверие. Да живеем според заповедите на нашия Спасител -Христа и чрез богоугодна нравственост да преумножаваме в сърцата си този Божествен дар.“
Силвия Николова
