Архиепископ Серафим (Соболев) о принципах церковного управления

А.А. Кострюков – кандидат на историческите науки,

 доцент в катедрата по история на РПЦ в

Православния Свято-Тихоновски хуманитарен университет

            Въпросът  за реда в църковното управление  за руската църква станал  особено важен в началото  на ХХ век. Това било свързано с нарушението на принципите за съборността, установени  в така наречения синодален период (ХVІІІ- началото на ХХ  в.). В резултат на това, участието на миряните в църковното управление към 1917 г. започнало да се възприема като нещо естествено. Не е случайно, че Московският Събор  от 1917-1918 г.  в документите не е наречен „Поместен”. Църковният човек от това време не възприемал делението на съборите на  Архиерейски събори и на Събори с участието на клира и миряните. Думата „Събор”  означавала задължително  присъствие в него на всички църковни слоеве. Принципът за участие на клира и на миряните в църковното  управление бил утвърден от Московския Събор от 1917-1918 г. и пренесен в емиграция. Първият църковен Събор  на руските бежанци се  провел  в Сремски Карловци през 1921 г. Приемайки  установената идея за църковна демокрация, йерарсите даже не предполагали какви последици може да има това. Предоставяйки на миряните право на глас на Събора, архиереите на  Руската Православна Църква зад граница (РПЦЗ)  предоставили решаването на най-важните църковни въпроси на десетки хора, съвършено  незапознати с реалността на църковно-държавните отношения, лишени от опит и  разсъдителност, присъщи на йерарсите. Този Събор създал за емиграцията структури на църковно управление – Архиерейски Синод и Висш Църковен  съвет (ВЦС). В състава на ВЦС  били избрани протойереите Владимир Востоков и Павел Крахмалев, а също и миряните – П.Н.Апраксин и Н.С.Батюшкин [1]. Както е известно, Всезадграничният Събор през 1921 г. не донесъл мир на Руската Задгранична Църква. Политиците-миряни, имащи на Събора равни гласове с архиереите, успели да приемат посланието „До чедата на Руската Църква” с необмислените формулировки за възстановяване в Русия на династията на Романови. За емиграцията това послание положило началото на спорове и разногласия, а за болшевиките –  ненужен повод за  натиск върху Патриарх Тихон. Не е за учудване, че след събитията през 1921 г. йерарсите на Руската Задгранична Църква започнали постепенно  да преустройват църковното управление,  измествайки клириците и миряните  от ръководството.

            Още един голям Събор с участието на клира и на миряните в емиграция се опитали да свикат през 1922 г., когато станало  известно за закриването на Задграничното ВЦУ  от патриарх Тихон. Обаче свикването на този Събор  отначало се отлагало поради материални проблеми, а след това и в самия Архиерейски Събор разбрали, че  прекалената активност на миряните може да отведе Задграничната Църква твърде далеч. Наистина,  от политическите и обществените организации на руската емиграция през периода 1922-1923 г. били отправени настойчиви  изисквания към Задграничния Синод да вземе под свое управление Църквата в Отечеството зад граница. Взели си поука от печалния опит на Карловацкия Събор, архиереите на Руската Задгранична Църква  приложили много усилия за отстраняване на клира  и  миряните от църковното управление. През септември 1922 г. Висшето църковно управление на РПЦЗ било  отстранено, а властта преминала към Архиерейския Синод. В течение на следващите месеци от страна на миряните имало опити да се свика нов Събор. Но какво би очаквало Задграничната Църква, ако  Съборът с участие на авторите на тези писма  би се състоял?

            Няма никакви съмнения, че на такъв Събор активността на емигрантските маси просто би   помела съпротивлението на йерарсите, голяма част от  които били на достатъчно умерени позиции. В случай на свикване на Събор с участието на миряните, всичките техни пожелания, чак до избиране зад граница на цар и  отделяне на Задграничната Църква от Църквата в Отечеството, напълно  биха могли да бъдат приети. Но такъв радикализъм съвсем не  устройвал йерарсите, които не се стремели към властта над Църквата в Русия (макар, че Съборът с участието на миряните им давал такъв шанс) и се страхували, че могат да станат виновници за разкола. Разбирайки,  че Руската Църква се намира в бедствено положение, те не искали да бързат, не искали  да се съгласяват  с това, което усилено изисквало от тях паството.

Един от йерарсите, който излязъл с протест против Събор с участието на клира и миряните, бил епископ Серафим (Соболев), който изложил своето мнение за църковното управление през февруари 1923 г. Архипастирът бил убеден, че събор с участието на миряни в условията на неопределена ситуация в Църквата може да донесе  само смут.

Епископ Серафим предвидил, че на такъв Събор  миряните ще станат съдии на Патриарх Тихон, което  ще подрони неговия авторитет и в очите на руския народ, и в очите на целия свят. Съдбата на задграничната Църква трябва да се решава, по мнението на епископ Серафим, само от Събор на архиереите, тъй като „не миряните, а епископите  са главните отговорни лица в Църквата и  тяхната  дума е решаващата  по въпроса  за Висшата църковна власт” [2].

През юни 1923 г.  в Сремски Карловци се състоял Архиерейски Събор на Руската Задгранична Църква. Тук било решено  окончателно да се  освободи ВЦУ, в което влизали свещеници  и миряни. Освен това,  сега не Събори с участието на миряните (където можели да проникнат политици), а изключително Събори  на архиереите  ставали орган на управление на Руската Задгранична Църква. Управляващ орган  в интервалите  между Съборите ставал Архиерейският Синод. За събор с участието на клира и миряните  се говорело, че  той може да бъде свикан само в случай на „възможност и необходимост” [3]. Било ясно, че такъв Събор няма да приема важни решения и  ще поеме само функциите  на съвещателен орган. За Руската Църква в емиграция започнал нов етап в нейния път. От 1923 година  ежегодните Архиерейски Събори на Руската Задгранична Църква станали практика на църковното управление.

Въпросът за свикване на голям Събор бил обсъждан на Архиерейския Събор през 1924 г. Обаче и тук защитниците на големия Събор  преживяли неуспех, което до голяма степен било  предизвикано от  спомена за църковните сътресения, провокирани от Карловацкия Събор. Не е за учудване, че Архиерейският Събор през 1924 година на основание на предишни съждения постановил: „свикването на Всезадграничен Руски Църковен Събор понастоящем е признато за несвоевременно” [4].

За вземането на  това решение безусловно е повлияло и мнението на епископ Серафим. Архипастирът искрено се страхувал от това, че намесвайки се в управленческите дела на Църквата, миряните отново, както и в Карловацкия Събор през 1921 г.,  ще  дадат политическа насока, което може да доведе до нови разделения. На Архиерейския събор през 1924 г. епископ Серафим  прочел доклад, в който доказвал невъзможността в изключително сложните условия на онова време да се привличат миряни към управлението на Църквата. Докладът на епископ Серафим  било решено даже да се публикува във вестник „Церковные ведомости” [5], обаче  тази публикация, за съжаление, така и не се осъществила.

Впоследствие архипастирът нееднократно  се обявявал против Събора с участието на клирици и миряни, считайки, че такъв Събор  ще бъде неканоничен, ако бъдат  предоставени права на миряните да гласуват.

С течение на времето, призивите да се свика такъв Събор, звучали все по-тихо и по-тихо. Разговорите за свикване  на голям Събор се възобновили едва през 1930-те години. Надеждите за скорошно  свикване на Събор получили реална почва едва в началото на 1935 г., когато митрополит Антоний (Храповицкий) направил  съответното предложение [6].

Противник на свикването на Събор с участието на миряни отново станал владика Серафим, по това време вече архиепископ. Архипастирът както и преди смятал, че Събор с участието на миряни, първо, е неканоничен, и второ,  е вреден за Църквата. Йерархът писал: „Когато в дореволюционното време  беше образувано  Предсъборно Присъствие, най-известните членове  начело с вл[адика] Антоний споделяха такава гледна точка. По време на втората наша революция изключително изказване направи в защита на  епископските прерогативи пок[ойният] митрополит Инокентий (Фигуровский), позовавайки се на 1 Кор.12.27 и думите на Григорий Богослов: „защо искаш да бъдеш глава, бидейки нога” и т.н. Участието на клириците и миряните  на Московския, а след това и на първия Карловацки Събор поставиха основите на разногласията. И ако сега ние тръгнем  по същия път, нас справедливо ще ни обвиняват в нарушение на каноните. Ние винаги сме длъжни да помним думите на Спасителя: „Вие сте солта на земята”. Как можем ние да зовем  другите по каноничния път, щом ние сами първи  нарушаваме каноните”[7].

Същата позиция архиепископ Серафим отстоявал и на Архиерейския Събор през 1936 г., обаче останал в малцинството – останалите йерарси решили, че такъв  Събор ще способства за сплотяването  на емиграцията и за укрепването на нейното имуществено положение [8].

Макар че не успял да  постигне  отмяна на Всезадграничния Събор, той обаче  настоявал миряните  да нямат решаващ глас  и всички решения на Събора  след неговото завършване  да се обсъждат и утвърждават от архиереите. С това предложение на архиепископ Серафим  се съгласил Архиерейският Събор [9].

Трябва да добавим, че  архипастирът се стараел да се намали  влиянието на миряните  в работите на енорийското управление на храма „Св.Николай” в София. Епископ Серафим имал отрицателно отношение към  създаването на енорийски съвет и известно време в храма  такъв не е имало. В отговор на молбите за създаване на такъв орган, архипастирът отговарял, че  енорийските съвети са плод на болшевишкото управление. Наистина по-късно архипастирът е трябвало да  направи някои  отстъпки и в края на 1920-те години се съгласил  с избирането на енорийски съвет и ревизионна комисия [10].

По такъв начин, както се вижда  от документите, архиепископ Серафим бил противник  на участието на миряните в църковното управление, считайки, че  само йерарсите трябва да носят отговорност за църковния живот.

_________________________

[1] Деяния Русского Всезарубежного Собора, состоявшегося 8 – 21 ноября 1921 года (21 ноября – 3 декабря) в Сремских Карловцах в Королевстве С.Х. и С. Сремски Карловци: Српска манастирска штампариjа, 1922. С. 39, 58.

[2] ГА РФ. Ф. 6343. Оп. 1. Д.5. Л. 52.

[3] Определения Собора Архиереев Русской Православной Церкви заграницей // Церковные ведомости. 1923. № 15 – 16. С. 3.

[4] Определения Собора Архиереев Русской Православной Церкви заграницей  // Церковные ведомости. 1924. № 19 – 20. С. 6.

[5] Определения Собора Архиереев Русской Православной Церкви заграницей // Церковные ведомости. 1924. № 19 – 20. С. 6.

[6] Доклад Председателя Архиерейского Синода Блаженнейшего митрополита Антония // Православная Русь. 1935. №  4. С. 2.

[7] ГА РФ. Ф. 6343. Оп. 1. Д.12. Л. 17 – 17 об.

[8] ГА РФ. Ф. 6343. Оп. 1. Д.15. Л. 29.

[9] ГА РФ. Ф. 6343. Оп. 1. Д.12. Л. 19 об.

[10] Говорухин В. Русский Свято-Николаевский храм в Софии // Русский Свято-Николаевский храм в Софии. София. Любомъдрие. 1995. С. 16.