През ноември 1952 година с решение на Светия Синод на Руската Православна Църква Руският храм „Св.Николай” в София става Подворие на Московската Патриаршия. Днешният юбилей е добър повод да се обърнем към проблемите, с които сега се сблъсква Руското Подворие, още повече, че през последните шест месеца за първи път в почти столетната си история храмът стана обект на невинаги доброжелателно внимание от страна на някои български СМИ. Чрез такъв род публикации за Руския храм преди всичко ясно се демонстрира игнорирането на неговия църковно-юридически статус.
Да се обърнем към историята. Идеята за строителството на домашен посолски храм към руската дипломатическа мисия в България е възникнала веднага след края на победоносната Руско-турска Освободителна война от 1877-1878 г. По това време на българска територия са оцелели около 400 православни храма, но, както отбелязва през юли 1878 г. първият губернатор на София П.В.Алабин, голяма част от тях била в плачевно състояние и тези църкви не са били „подобаващо подобие на Божий храм”. Запазилите се гравюри и фотографии с изгледи от София от онова време ни рисуват типичен затънтен град от Изтока – зад многобройните минарета православни църкви не се забелязват. Най-красивият храм „Света София”, който средновековните пътешественици наричали „чудото на света”, още през ХVІ век бил превърнат в джамия, след това в резултат на две мощни земетресения силно пострадал и бил използван от турците за склад на боеприпаси. От 12-те православни храма в центъра на София били останали само два.
Както се вижда от запазените архивни документи, Руският храм „Св.Николай” е създаден с указ на руския император като посолски храм, т.е. за обгрижване преди всичко на сътрудниците от руската дипломатическа мисия и на онези руснаци, които през този период са били в България (а те не са били малко, тъй като известно време в страната е съществувало руско гражданско управление, а български кадри практически не е имало). Църквата била построена с пари от руската хазна и доброволните пожертвования както на руски граждани, така и български, по проект на руския академик М.Т. Преображенски от руския архитект А.Н. Смирнов, и бил изписан от група руски художници под ръководството на професор В.Т. Перминов.
Църковната утвар, иконите, богослужебните книги били специално поръчани и доставени от Русия. Списъкът на служителите в храма се утвърждавал лично от руския император.
От идеята за строителство на храма до нейното реализиране минало доста време. През 1882 година Софийският градски съвет заделил за строителството на църквата парцел земя на мястото на разрушената пазарна джамия. Обаче едва на 2/15 септември 1907 г. тържествено бил положен основният камък, към 1911 г. храмът бил построен, а на 11/24 ноември 1914 г. бил осветен. Неговото издигане и последвалата дейност изцяло се определяли от характера на взаимоотношенията между Русия и България, а те не били гладки даже през първите години след Освобождението на страната – от 1886 до 1896 г. дипломатическите отношения между тях били съвсем прекъснати.
Първият етап в историята на храма като домашна посолска църква се оказал много кратък, той съвпаднал със служението настоятеля архимандрит Николай (Дробязгин). Като син на губернатора на Харков, той получил прекрасно образование, направил блестяща кариера и станал морски офицер. В младежките си години той не само се интересувал от окултния мистицизъм, но и поддържал тесни връзки с
окултистите и даже бил редактор на окултното списание „Ребус”. А по-късно в неговия живот станало чудо. Спасен по чудесен начин от неминуема смърт в морската бездна благодарение на отправените горещи молитви към преподобни Серафим Саровски, той изведнъж се отказал от светска кариера, скъсал връзките си с окултистите, постригал за монах, станал свещеник, бил сътрудник на мисиите в Китай, Индия, Тибет, Персия, Йерусалим, служил в различни посолски храмове и бил настоятел на няколко манастира. През март 1914 г. бил назначен в София, където пристигнал от Баден-Баден. Именно архимандрит Николай участвал от руска страна в чина на Великото освещаване на Руския храм, в съслужение с Доростолския и Червенски митрополит Василий, който заместил заболелия Екзарх Йосиф – глава на Българската Църква.
След по-малко от една година архимандрит Николай бил отзован в Русия: през октомври 1915 г. България се оказала в състояние на война със страните от Антантата, включително и с Русия, и дипломатическите отношения между двете страни били скъсани. През ноември 1915 г. руската дипломатическа мисия напуснала България, храмът бил затворен, а архимандрит Николай, като заключил най-ценните предмети от църковната утвар в олтарния шкаф, заминал за Русия и взел ключа със себе си. Знае се, че като се върнал в родината си, известно време той бил духовник на гвардейския флотски екипаж.
От 1917 г. архимандрит Николай се установил в Киевско-Печорската лавра, където намерил своя последен приют – през 1924 г. той бил намушкан от неизвестни с кама с окултна символика.
Храмът „Св. Николай” бил отново открит едва през януари 1920 г. в нова историческа обстановка. Рухването на Руската империя, братоубийствената война и страшните гонения на богоборческата власт против Църквата предизвикали масово бягство на руските хора от Русия. На България й било съдено да стане един от центровете на руската емиграция на Балканите. От май 1921 г. настоятел на храма станал един от известните архиереи и богослови на Руската Православна Църква – архиепископ Серафим (Соболев). Именно той направил храма „Св.Николай” център на руския живот в София. От посолски, всъщност храмът станал енорийски за руските емигранти, под юрисдикцията на Руската Задгранична Църква. През този период започнали да го посещават и българи, преди всичко духовни чеда на архиепископ Серафим. За тях това била прекрасна възможност за запознаване с руската богослужебна традиция, а също и с руската интелигенция и култура.
След установяването на дипломатическите отношения между България и СССР на 23 юли 1934 г., Руският посолски храм бил предаден от съветското правителство под временно управление на Българската Църква.Условието при предаването било да бъде изключена от него руската православна община. Софийският митрополит Стефан предоставил на архиепископ Серафим храма „Св.Николай” на ул. „Цар Калоян”, енорията на който преминала към храма „Св.Николай” на бул. „Цар Освободител”. Така Руският храм станал обикновен български енорийски храм.
През пролетта на 1946 г. съветското правителство прекратило действието на протокола за временното ползване на Руския посолски храм от българска страна и го върнало на владика Серафим, който преминал под юрисдикцията на Московската Патриаршия. До декември 1947 г. настоятел на храма бил протойерей Георги Голубцов, който преди революцията бил преподавател и възпитател в Тифлиската Духовна семинария. Един от неговите ученици бил Йосиф Джугашвили, който учил там от 2 септември 1894 г. до неговото изключване 29 май 1899 г. На свои близки отец Георги казвал за него: „Бунтовник, абсолютен анархист”.
През 1920 г. от Новоросийск отец Георги емигрирал с Доброволческата армия на гръцкия остров Лемнос – „острова на смъртта”, както го наричали руските емигранти, след това се добрал до България, бил основател и член на управата на „Дружеството за почитане паметта на император Николай ІІ и неговото семейство”.
След кончината на отец Георги, настоятел на храма станал протойерей Андрей Ливен, един от най-видните представители на руската емиграция. Той принадлежал към рода на князете Ливен – тази фамилия е известна в Русия от ХІІ век. Неговият баща бил съратник на П.А.Столипин, управител на най-големите банки. След завършване на Пажеския корпус, а след това и на Демидовския лицей, Андрей Александрович станал предводител на Коломенския район в Московска губерния. Революцията го заварила в Сочи, където бил на лечение. С последния параход той успял да напусне Русия. Попаднал в България, станал основоположник на евразийското движение. Андрей Александрович бил необикновено надарен човек – изключително талантлив поет, преводач, превъзходен музикант, забележителен художник и карикатурист, невероятно остроумен и обаятелен. Съдбоносно за него се оказало запознанството му с архиепископ Серафим, който станал духовен баща на цялото му многолюдно семейство. През 1924 г. владика Серафим го ръкоположил за свещеник и до края на своите дни протойерей Ливен бил личен секретар на владика Серафим и секретар на Епархийския съвет при управлението на руските православни общини в България.
С благословията на владика Серафим отец Андрей направил в стихове „Чети Минеи”-те на св. Дмитрий Ростовски, писал духовни стихотворения, съчинил поемата „Три стъпки” за тримата предтечи на антихриста, които по неговото мнение били римският император Юлиян, немският реформатор Лютер и Ленин.
Отец Андрей направил много за привличане на младежта към църквата, организирайки беседи на духовни теми, поетични и музикални вечери. След като с указ на българското правителство от 17 ноември 1944 г. били ликвидирани всички руски емигрантски организации и била забранена всякаква тяхна публична дейност, Руският храм останал единственото място, където те можели не само да изповядват своята вяра, но и да общуват, да си помагат един на друг. Голяма заслуга за сплотяването на енориашите имал протойерей Андрей. Неговата кончина през 1949 г. била тежка загуба за енорията, а през февруари 1950 г. енорията осиротяла – починал архиепископ Серафим.
На 10 ноември 1952 г. по решение на Светия Синод на Руската Православна Църква, намиращите се в България руски православни енории, манастири, клир и монашество били предадени под юрисдикция на Българската Православна Църква, а храмът „Св.Николай” станал Подворие на Московската Патриаршия, т.е. всъщност – църковно посолство на Руската Православна Църква при Българската Православна Църква, а нейният настоятел – представител на Патриарха на Москва и на цяла Русия. Предназначението на Подворието е преди всичко духовно обгрижване на руските съотечественици, намиращи се в България. Друга неотложна задача на Подворието е развитие и укрепване на връзките с Българската Православна Църква, взаимно духовно обогатяване и взаимопомощ.
На първо време изпълнението на тези задачи се сблъсква с обективни трудности. Руската емиграция в България престанала да съществува като единна и влиятелна общност, броят на емигрантите непрекъснато намалявал – възрастното поколение си отивало от тоя свят, техните деца заминавали зад граница или се асимилирали и рядко попълвали редиците на енориашите на Руския храм. Мнозина заминали за СССР. Многобройните съветски специалисти, които пристигали на работа в София, не ходели на църква –понеже били членове на КПСС, и точно затова именно тях изпращали зад граница, защото изповядвали научния социализъм.
Енорията станала малобройна, което било характерно и за българските църкви, макар че в България богоборчеството на властта не е било толкова мащабно и жестоко, както в СССР. В Москва на дневен ред бил поставен въпросът за закриване на самото Подворие на Московската Патриаршия. Решаваща роля за неговото запазване изиграла позицията на Българския Синод, който категорично възразил против неизбежното в този случай закриване и на Подворието на Българската Православна Църква в Москва.
Качествени изменения в живота на Руския храм настъпили едва през 1990-те години и те били свързани с разпада на Съветския Съюз и на социалистическия лагер, с дълбоката духовна криза на руския и българския народи. Социалистическата ценностна система била разрушена, а нова не била създадена. Но хората получили възможност свободно да изповядват Православието, вярата на своите предци. В тази обстановка Руският храм станал не само обединителен център на руската диаспора. Посещавали го и емигрантите от първата вълна, и бившите съветски граждани, установили се на постоянно местожителство в България, и сътрудниците на задграничните учреждения на Русия, Украйна, Белорусия и Молдова. Така Подворието духовно обгрижва гражданите от всички страни, намиращи се на каноническата територия на Руската Православна Църква. Животът в енорията започва изцяло да се определя от личните качества и духовните стремления както на пастира, така и на паството.
Съставът на енорията на Руския храм започва постоянно се обновява – след завършване на мандата си сътрудниците от задграничните учреждения се връщат в Родината си, а на смяна идват нови. Сменят се и командированите от Московската Патриаршия настоятели на Подворието. С определена периодичност се налага отново да се изграждат отношенията в енорията.
Но всички, който свързват живота си с Руския храм, не трябва да забравят, че Подворието на Московската Патриаршия – това е посолството на Руската Православна Църква в България, а неговият настоятел – е посланик на Руската Православна Църква.
Като такъв, той е свободен по свое решение да извършва кадрови размествания, да определя реда на богослуженията в съответствие с изискванията, приети от Руската Православна Църква.
Ако в Русия богослужението се извършва на църковнославянски език, това означава, че и в Руския храм трябва да се използва именно църковнославянският език, който, трябва да признаем, е по-близък до българския език, отколкото до руския. Църковнославянският език е пренесен в Русия от България, и е станал по думите на академик Д.Лихачов „своеобразен индикатор на духовните ценности”, именно България е дала на източните славяни „полюса на духовността”, придавайки на „езиците на източните славяни нравствена сила – способността да извисяват мисълта, понятията, представите, емоциите”. Периодично и в Русия в околоцърковните кръгове се повдига въпросът за отказ от църковнославянския език и преминаване към богослужение на руски език. Обаче преобладаващото мнозинство на истински вцърковните хора не искат такова нововъведение и доказват сакралния смисъл на обръщане към Бога на особен език, незамърсен от житейската суета.
Както е било винаги, така и днес, вратите на Руския храм са отворени за всички, които искат да се приобщят към руската духовна традиция, да се запознаят с руското богослужение. Обаче абсолютно неприемливи са опитите да се превърне Подворието в обикновена енорийска българска църква. Понастоящем, слава на Бога, в България има много прекрасни храмове, и да се иска в Руския храм да бъде всичко така, както е в останалите български църкви, е нецелесъобразно и ненужно – загубва се самият смисъл на съществуване на Подворието. Както абсурдно би било да се иска от Руското посолство в България да работи по указанията на българското Министерство на външните работи и да води своето деловодство на български език.
Малко преди визитата в България на Патриарха на Москва и на цяла Русия Кирил в някои български СМИ под измислени предлози започнаха изявления против игумен Филип (Василцев) – новия настоятел на Подворието. Инициатор на инсинуациите станаха известни русофоби, задачата на които е: нито ден без клевета за българо-руските отношения.
Откровеното признание на З. Бжежински за това, че след отстраняването на комунизма, Православието остава единствения враг на САЩ, стана за тях ръководно указание. Те по всевъзможни начини се мъчат да докажат своята преданост на американците и да внесат своя принос в дискредитирането на Българската Православна Църква, като подриват нейното влияние, като влошават нейните взаимоотношения със сестринските Църкви и преди всичко – с Руската Православна Църква.
За мишена на нападките беше избран новият настоятел на Руския храм – отец Филип, потомък на свещенически род, образован, интелигентен, който не само прекрасно разбира същността на църковно-каноническия статус на Подворието, но и проявява стремеж да го приведе в съответствие с реалното съдържание. Това, разбира се, не се харесва на онези, които открито заявяват, че изпратените от Москва настоятели имат само „церемониални функции”, а „опорите на енорията” – това са българските свещеници. Нещо повече, достигнали са до обвиняване на Руската Православна Църква в превръщане на Православието „в някакъв своеобразен фашизоиден авангард, чрез който руската страна извършва своя натиск върху Европа”. Шепа български либерали, нарекли себе си православни, мътят ума на енориашите, събират подписи под колективни писма, пишат доноси до всички инстанции (точно както в добре познатите времена от тоталитаризма). И ето че несведущите в юридическите тънкости вярващи, гледайки в камерите на жадните за скандали журналисти, заявяват с праведен гняв: „В храма „Св.Николай” всичко трябва да бъде както в другите български църкви, на нас така ни е по-удобно”.
А на тях трябва да им се напомни, че Руският храм – това е Подворие на Московската Патриаршия, да си направят труда да разберат какво означава това и да обърнат внимание, че авторите на колективните писма демонстративно излизат от храма, когато свещеникът произнася молитва за Русия, за властта и нейното войнство.
Днес Руският храм – Подворие на Московската патриаршия, както никога досега има нужда от грижите и застъпничеството на всеки, на когото той е скъп като въплъщение на духовното единство на руси и българи и молитвеното единение на двете православни Църкви. Предстои сериозна работа по неговата реставрация, която изисква много сили и средства. Има забележителен опит от предишната реставрация през 1994 г., когато по инициатива на Руското посолство в България е бил създаден специален комитет начело с посланика А.А. Авдеев, който за много кратък срок събира необходимите средства, поканва известни руски и български реставратори и контролира качеството на извършваните работи. Както неведнъж се е случвало, благодарение на даренията на руснаци и българи, със съвместните усилия на майстори от двете страни, Руският храм заблестява със своя първосъздаден блясък.
Трябва да помним, че Руският храм – това не е само перла в София, това е паметник на нашите велики предци, които с кръв са споили братството между българи и руси. И нашият завет към бъдещите поколения е да пазят нашето духовно единство.
Специално за „Столетие”
Източник: интернет-вестник „Столетие”
Автор: Олга Решетникова
