Служение на Светейшия Български Патриарх Максим
(1914-2012)
В болницата „Лозенец” в гр. София, рано сутринта на 6 ноември, на 99-годишна възраст се възнесе към Господа Светейшият Български Патриарх и Софийски митрополит Максим.
Марин Минков е роден на 29 ноември 1914 г. в семейството на Найден Минков Рачев и Пена Борджукова в село Орешак, близо до гр. Троян, около 160 км. източно от София.
Дванадесетгодишното момче след завършване на прогимназията в родното си село станал послушник в намиращия се наблизо Троянски манастир „Успение Богородично”. От 1929 до 1933 г. е учил в Софийската Духовна семинария, в продължение на три години бил певец и деловодител в храма „Успение Богородично” в гр. Русе. От 1938 г. до 1942 г. изучавал богословие в Софийския държавен университет „Св. Климент Охридски”, а по време на ваканциите изпълнявал послушание като певец и библиотекар в родния Троянски манастир.
На 13 декември 1941 г. в параклиса на Богословския факултет Марин Минков приел монашеско постригване с името Максим ( в чест на преподобни Максим Изповедник) от Ловешкия митрополит Филарет и бил поверен на духовно отглеждане на тогавашния игумен на Рилския манастир архимандрит Натанаил. Една седмица по-късно, в храма „Св.Иван Рилски” на Софийската Духовна семинария той бил ръкоположен в сан йеродякон от Врачанския митрополит Паисий.
След кратко служение като митрополитски дякон и проповедник на Ловешката епархия той бил назначен за учител-възпитател в Софийската Духовна семинария. На тази длъжност йеродякон Максим бил от 1942 до 1947 г.
На 14 май 1944 г. в Черепишкия манастир „Успение Богородично” Врачанският митрополит Паисий ръкоположил отец Максим в сан йеромонах, а на 12 юли 1947 г. с решение на Светия Синод йеромонах Максим бил издигнат в сан архимандрит от Доростолския и Червенски митрополит Михаил.
От 1 септември 1947 г. до началото на 1950 г. архимандрит Максим бил протосингел на Доростоло-Червенската митрополия, след което (до края на 1955 г.) – настоятел на Подворието на Българския Патриарх в Москва. След завръщането си в България, от 15 юли 1955 г. до 1960 г. архимандрит Максим бил генерален секретар на Светия Синод, а също и председател на редакционната колегия на Синодалното издателство на Българската Православна Църква (1957-1960).
На 30 декември 1956 г. в Патриаршеския катедрален храм „Св. благоверен княз Александър Невски” се състояла хиротония на архимандрит Максим за Браницки епископ. На 30 октомври 1960 г. той бил избран, а на 20 ноември бил утвърден от Светия Синод на Българската Православна църква за Ловешки митрополит.
През март 1971 г. , след смъртта на Българския Патриарх Кирил митрополит Максим става Местоблюстител на Патриаршеския престол, а на 4 юли 1971 г.бил избран за Патриарх на Българската Православна Църква и Софийски митрополит.
През 1990-те години легитимността за избора на Патриарх Максим е поставена под съмнение, което довело до разкол в Българската Православна Църква и до създаването на втори „синод” на митрополитите Пимен и Инокентий. Оспорването на законността на избора се базирала на факта, че на 8 март 1971 г. , няколко месеца преди интронизацията на Светейшия Патриарх Максим, Политбюро на БКП решило да подкрепи неговата кандидатура като глава на Българската Православна Църква. Задачата била възложена на тогавашния началник на Комисията по църковните въпроси Михаил Кючуков.
През 1998 г. на Всеправославен Събор в София, предстоятели и представители на Поместните Православни Църкви потвърдили каноничността на избора на Патриарх Максим и призовали отстъпниците към покаяние. С приемането на новия Закон за вероизповеданията през декември 2002 година представителите на държавата прекратили опитите си да се месят в работите на Българската Православна Църква. Легитимността на Патриарх Максим повече не е била подлагана на никакви съмнения.
През 2004 г. Президентът на България Георги Първанов наградил Светейшия Патриарх Максим с орден „Стара планина” –І степен „за големи заслуги в духовния живот на българския народ, за мъдро управление делата на Българската Православна Църква и по случай 90-годишнината му”.
Господ благослови Светейшия патриарх Максим с дълъг живот. И най-безпощадните критици са принудени да признаят, че главният резултат от неговото повече от 40 години патриаршеско служение е запазване единството на Българската Православна Църква в най-острите завои на историята. Църквата и нейното благо са били смисълът и целта на живота на Светейшия Патриарх Максим. Той служил на Църквата с любов, дълготърпение, мъжество и воля. И запази това единство.
Наложило му се е да изтърпи лични оскърбления и хули. Той никога не е отговарял на тях и пред никого не се е оправдавал. Просто е служил. Ако може да се нарече „просто”.
Патриарх Максим е бил свидетел и участник в трите главни етапи от историята на Българската Православна Църква. През 1944 г. той бил вече 30-годишен монах, служещ в манастира в царска България.
През 1971 г. на 56-годишна възраст бил избран за Патриарх в комунистическа България. Демократичните промени през 1989 г. посрещнал на 75- годишна възраст. Заедно с Църквата и той трябвало да преживее в родината си две сериозни политически сътресения – две социални революции.
И двата пъти Църквата и нейните служители се оказали жертви ту на атеистичната пропаганда и на преките политически репресии, ту на клеветата и разкола.
В периода на тоталитаризма държавата изпробвала различни начини на взаимоотношения с Църквата: от репресии до манипулиране. Властта провеждала даже лукаво разграничаване между Църквата- като институция, и религията – като светоглед: бидейки по-толерантна към първата и абсолютно не приемайки втората. Съгласно едно изказване на Георги Димитров, Българската Църква трябвало да стане „национална, патриотична и републиканска”.
Около 300 църкви са били затворени, монасите изгонени от 12 манастира, но нито един храм в България не е бил разрушен до основи. Към момента на избора за Патриарх през 1970-те години Църквата е била отслабена, но не и разорена. В значителна степен благодарение на личните усилия на избрания Патриарх, Църквата успяла да се задържи на това ниво, изграждайки сложни отношения с властта.
Въпреки изключително строгите идеологически ограничения, Църквата съществувала в собственото си пространство, запазвайки авторитета и даже укрепвайки своето положение. В края на 1970-те години –началото на 1980-те години се увеличил броят на свещенослужителите. По статистически данни от този период, 80% от погребенията в страната се извършвали по църковен обред.
Архивите са съхранили многобройни записи от преговори на Патриарха с ръководителя на Комисията по църковните въпроси М.Кючуков, от които се вижда на какъв натиск от страна на държавните власти е бил подложен Патриархът. Но той никога не е пожертвал интересите на свещениците. Той спасил от разрушение няколко храма, в това число църквата на рудничарите „Св.Иван Рилски” в Перник. Нещо повече, той успял да получи разрешение за строителство на няколко нови храма, например на голямата църква в село Люляково, община Айтос, Бургаска област. Той виртуозно умеел да провежда дипломатически преговори, търпеливо да изкара разрешения, необходими за Църквата. Неслучайно Патриархът е бил удостоен с международната награда на Фондацията за единство на православните народи „за личен принос в укрепване на Православието”.
Патриарх Максим отделял голямо внимание на развитието на връзките с Поместните Православни Църкви. Още като архимандрит, от 1950 година той служил като настоятел на Подворието на Българската Православна Църква в Москва. Това бил най-сложният исторически период на Подворието, изисквало се политически такт и пастирска мъдрост.
Веднага след избирането му, Предстоятелят на Българската Православна Църква с визита посетил Патриарсите на Руската, Румънската, Константинополската, Александрийската, Йерусалимската, Грузинската, Кипърската, Еладската Църкви, посетил своето паство в Унгария, Канада и САЩ. Тези пътувания укрепвали международния авторитет на Българската Църква.
През 1989 година на антикомунистическата вълна се появило политически мотивирано движение против действащите архиереи в Българската Православна Църква, по-късно класифицирано като разкол. Действията на разколниците били насочени лично против Патриарх Максим, изборът на когото през 1971 г. те определяли за незаконен, наричайки го „червен патриарх”, „агент на КГБ” и отричали легитимността му. Новите „демократични власти действали в най-добрите традиции на тоталитарния режим, против който се борели. Държавният чиновник М.Спасов обявил действащия Свети Синод за нелигитимен и уволнил(!) Патриарха. В зданието на Синода се втурнали „командоси”. През ноември 1998 г. разколниците свикали така наречения „църковно-народен събор”, инспириран от правителството на И.Костов, и поискали Патриарх Максим „в името на единството на Църквата” да се усамоти в манастир и да освободи поста.
Патриархът отговорил на провокационното предложение така: „Този, който е избран за Патриарх, е такъв до смъртта си”. Десет години Патриархът водил изключително тежка борба за единството на Църквата, ту умело парирайки действията на политиците и разколниците, ту пазейки мълчание, ту в нужния момент действайки изпреварващо бързо и точно. Неговите усилия се увенчаха с пълна победа на Всеправославния Събор през 1998 г. Патриарсите на всички Православни Църкви потвърдиха легитимността на Патриарх Максим и на Светия Синод и призоваха разколниците към покаяние. Но заслепените политици отново се опитвали „да уволнят” Патриарха. Юридическият разкол бил преодолян с приемането през 2002 г. на новия Закон за вероизповеданията, който не само потвърдил законността на всичките български йерарси, но и провъзгласил задължителния принцип за недопустимост на намеса на държавата в делата на Църквата. Когато бурята постепенно се успокоила, Патриархът казал: „Това, което беше направено против мен, аз с чиста съвест прощавам, но онази вреда, която беше нанесена на църковния живот чрез мен – Предстоятеля на Църквата, да се прости е невъзможно”. Ако в комунистическите времена държавата се стремяла към идеологически контрол над Църквата, то новата „демократична” власт се интересувала преди всичко от контрол над църковното имущество и политическо влияние върху Църквата, в това число върху нейната международна дейност. Патриарх Максим е запомнен преди всичко като човек с удивителна скромност, като монах-аскет. Той не е търсил нито слава, нито почести, нито чинове. Известно е, че през 1971 г. той се отказвал от издигане на неговата кандидатура за патриарх, а бидейки избран, продължил да води истински монашески начин на живот.
Той притежаваше завидно търпение и твърдост. До последната си възможност той участваше в продължителните богослужения. В църковните кръгове беше известно за неговите „хиляда крачки” – задължителна следобедна разходка. Той е страдал от диабет, но строго е спазвал постите, хранейки се съвсем умерено. Обичал лютия пипер – балканските люти чушки, които постоянно държал на перваза в саксия. Докато му позволявало здравето, обичал след кафето да изпие глътка домашна отлежала ракия, също както и приснопаметният архиепископ Серафим (Соболев). От детството си обичал цветята. Неговата лична библиотека наброявала около 6000 тома, в това число много книги на руски език.
Дълбоко символично е, че своята последна Божествена литургия на 29 април 2012 г. той отслужи със Светейшия Патриарх на Москва и на цяла Русия – Кирил.
На 15 август, в деня на Успение Богородично, Светейшият патриарх Максим за последен път посетил родната Троянска обител и целунал иконата на Света Богородица „Троеручица”. Божията Майка видимо го е покровителствала. В деня на празнуването на 98-та годишнина на Светейшия Патриарх Максим от Света Гора Атон беше донесена чудотворното копие на иконата на Света Богородица „Достойно есть”.
На 6 ноември вестта за кончината на Патриарха обиколи цялата страна. България се почувства осиротяла.
На 9 ноември членовете на Светия Синод на Българската Православна Църква начело с временно председателстващия малкия Синод митрополит Григорий в Патриаршеския храм в София – храм-паметника „Св.блгв.кн. Александър Невски” – беше извършена заупокойна Литургия за блаженопочиналия Предстоятел на Българската Православна Църква. Тя беше отслужена от многобройните представители на Поместните Православни Църкви, пристигнали в София, за да споделят голямата загуба на Българската Църква. След завършване на литургията Светейшият Вселенски Патриарх Вартоломей оглави чина по опяването.
Светейшият Патриарх на Москва и на цяла Русия Кирил, който през дните на погребението на Светейшия Патриарх Максим беше на официално посещение в Йерусалимската Църква, възнесе сърдечни молитви за успокоение на душата на новопредставления заедно с Блаженейшия Йерусалимски Патриарх Теофан на нощната Божествена литургия пред Гроба Господен.
В София, на траурните мероприятия Руската Църква беше представлявана от митрополита на Ташкент и на Средна Азия Викентий, който прочете посланието на Светейшия Патриарх Кирил със съболезнованията към Светия Синод и към Българската Църква.
9 ноември, денят на погребението на Светейшия Български Патриарх Максим, Министерският съвет на България го обяви за ден на траур. Съгласно последното му желание, Патриарх Максим беше погребан в Троянския манастир.
На него се сбъднаха думите на светия апостол Павел: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих” (2 Тим. 4:7) „Защото такъв Първосвещеник ни и трябваше: свет, незлобив, непорочен, отделен от грешниците и станал по-висок от небесата” (Евр. 7:26)
Вечна памет на Светейшия Патриарх Максим!
Игумен Филип (Василцев)
Статия за списанието на Московската Патриаршия.
