Съществува ли заговор против Църквата? Как вярващите хора трябва да се отнасят към нападките срещу Църквата? На тези теми е посветено поредното издание на предаването „Словото на пастира”, излъчено на 1 декември 2012 г.
http://youtu.be/UbmYErjfoJQ
Добро утро, драги телевизионни зрители!
На адреса на нашето предаване продължават да пристигат въпроси, и аз бих искал говоря по един от тях, който мнозина задават. В едно писмо този въпрос е достатъчно лаконично формулиран и предполагам, че той наистина отразява загрижеността на много хора.
„Ваше Светейшество, моля Ви, кажете наистина ли съществува заговор против Православната Църква и не само против Православната? Колкото и да е фантастично, но понякога вярваш в това. Наблюдавам истерията в СМИ по съвсем нищожни, но безмилостно раздухвани поводи, ако нещо касае Църквата и нейните представители. И още нещо – говорят за врагове на християнството, но никой не ги назовава. Та кои са враговете на християнството?”(из писмото на Олга Красногородцева от гр. Москва.
Аз бих искал да отговоря на този въпрос с простата констатация на един очевиден факт: ненавистта срещу християнството не е възникнала нито днес, нито вчера, нито през ХХ, нито през ХІХ, нито през ХVІІІ, нито през ХVІІ век – както понякога считат, но още щом Христос e излязъл да проповядва, са се появили хора, които не се са могли да приемат неговата проповед. По различни причини – на първо място, за мнозина това било провокация към техния мироглед, към начина им на живот, към разбирания от тях религиозен принцип; това било предизвикателство с невероятна сила.
На практика, хората били свикнали да виждат начина и средствата за спасение именно в изпълнението на обредите, външните закони и предписания. И изведнъж идва Някой, който казва: всичко това няма решаващо значение. Може старателно да изпълнявате правилата – и въпреки това да заприличате на варосани гробници, които отвън са хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости. Възможно ли е било тази проповед да се хареса на тези, които най-вече именно външната фасада ги защитавала, стремейки се чрез внимателно, съвестно спазване на закона да си осигурят спасение? А имало и такива, които в проповедта на Христос виждали заплаха за националните интереси, за общественото спокойствие. Та нали първосвещеникът Каяфа не без основание пророчески казал: „по-добре един човек да умре за народа, отколкото цял народ да погине”(виж. Йоан. 11:49-52). Но Господ пострадал не само за юдейския народ. Той пострадал за целия човешки род – един, безгрешен, за всички. Каяфа, разбира се, влагал друг смисъл в думите си, страхувайки се, че проповедта на Спасителя Христос може да измени до неузнаваемост живота на народа. А как ще реагират на това римляните? А ще бъде ли спазвана и запазена известна автономия на живота на юдейския народ?
С други думи, още от първите дни на проповедта на Спасителя Христос е имало врагове – тези, които съзнателно не са приемали тази проповед. И днес нищо ново не се случва, защото в продължение на две хиляди години винаги се намират такива, които принципно не са съгласни с тази проповед и които се борят с Христос и Евангелието.
По различен начин – чрез клевета, предизвикване на разколи и разделяния, предизвикване на негативна, понякога враждебна реакция на властите, което води до гонения. За тези две хиляди години се е случвало какво ли не и ако не е била силата Божия, то от християнството, навярно, нищо не би останало – толкова мощни атаки е имало.
Ние съвсем скоро преживяхме съвършено особена историческа епоха, когато атеизмът, отричането на Бога, в това число и на християнството, се считаше за единствено правилна и научнообоснована доктрина, и на тази основа се базираше не само идеологията и възпитанието на целокупния народ, но и политиката. Всяка защита, особено ревностната защита на Евангелието, на християнските ценности, проповедта, разпространяването на знания за Христос се пресичаха като опасни деяния за държавата – е, нима това не е Каяфа с неговия синедрион? И днес има хора, които принципно са несъгласни с това, което е написано в Евангелието, които принципно не са съгласни с това, което проповядва Църквата. Тези хора се обединяват. Вие питате: кои са? Ами внимателно прегледайте нашите вестници, списания, телевизионни канали, и вие ще видите около какви издания се групират онези, които използват различни видове клевети и лъжи, за да компрометират Църквата и да отблъснат хората от Църквата. Честните хора не могат да разберат: ама как така, нали всичко това е толкова очевидно – злоба, клевета, необективност, нахълтват, както се казва, през откритата врата, повтаряйки едни и същи обвинения по адрес на Църквата. Всичко това е толкова очевидно – как не ги е срам? Никак не ги е срам, защото мнозина виждат в това целта на своя живот.
Ето още нещо, което бих искал да кажа. Църквата не е съгласна с онези, които не вярват в Бога и не признават Христа, но нима в Църквата има стратегия за борба с тези хора? Нима има организации, които биха клеветили, биха се обявявали против отделните личности, биха инициирали кампании в средствата за масова информация, насочени за дискредитирането на онези, които не са съгласни с Църквата? Нищо подобно няма. Църквата никого не напада и не създава никакви трагедии – тя просто положително свидетелства за това, за което е призвана да свидетелства.
Именно в тези различни подходи се проявява същността на целия проблем. Ние проповядваме разпънатия и Възкръсналия Христос, ние проповядваме Божията истина, а следователно, не можем да използваме средствата, които против нас употребяват онези, за които тази Божия истина не съществува, затова те се изявяват от принципно други позиции.
Какъв трябва да бъде отговорът на християнина на всички тези антицърковни кампании? За да отговорим на този въпрос, бих искал да прочета едно писмо, което получих от град Великие Луки, Псковска област от Василий Василевич Абрамов. „Ваше Светейшество, някъде бях прочел, че Пушкин след разговор с един декабрист, струва ми се с Пестел, записал неговите думи, които поразили поета: „С ума си аз разбирам, че Бог съществува, казал Пестел, – но сърцето ми говори друго”. Обикновено се твърди друго: „със сърцето си вярвам, а с ума си се съмнявам”. Как се отнасяте Вие към това? Кое твърдение е по- вярно и по-точно”?
Мисля, че Василий Василевич Абрамов, цитирайки Пестел, ни помага и ние да разберем, какво става в душите на онези хора, които не приемат Бога и не приемат Евангелието, и в някакъв смисъл ни помага да разберем, какво трябва да правим в своя живот, за да отговорим на всичките клевети, които са насочени по наш адрес.
Пестел дава много точна диагноза за душевното състояние на онзи, който даже с ума си признава Божието Битие, а с душата си, със сърцето си, с целия начин на своя живот не може да се съгласи нито с Бога, нито с Неговия закон. Всъщност, много често съвременните критически изказвания по адрес на Църквата звучат така: „Аз не съм против Бога, аз съм против Църквата, аз съм против онова, което Църквата говори за Бога, против проповедта за Бога, против проповедта за Христа”. И това става именно, защото в тази проповед, както и във времената на Самия Господ и Спасител, има предизвикателство към хората, които не желаят да живеят по Божия закон. Цялото вътрешно състояние на човека е противоположно на онова, което Бог е казал на хората, противоположно не само на доктрината – то е противоположно на указанията за това, как трябва да устроим живота си. Ами, привикнал е човекът да греши, да развратничи, и счита това за норма на своя живот, счита това за важна част от своя живот. Отваря Евангелието – а там думи, които са убийствени за човека, живеещ именно така, а не иначе, ако той сериозно поиска тези думи да ги приеме и да ги следва. Именно тази вътрешна несъвместимост поражда такова неприемане. Състоянието на душата е непременно условие за богопознанието. „В лукава душа няма да влезе премъдрост и няма да обитава в тяло, което робува на греха”(Прем.1:4). И ако човек живее под властта на греха, ако той интелектуално е готов да защитава такъв начин на живот, а не друг, той ще се бори с всеки, който живее иначе и особено с онези, които проповядват друг начин на живот.
А нашият отговор? А нашият отговор е именно в това: да израстваме във вярата, религиозният начин на живот да бъде наш начин на живот, да не губим никога способността да различаваме доброто от злото в съответствие с това, което ние сме научени от Самия Господ и Спасител. Нашата задача се състои в развитие на положителното свидетелство за Евангелието, чрез словото, и чрез делото. Но не е възможно да затвориш устата на всички. Не е нужно грубо да отговаряш на всички и с всеки да спориш, въпреки че някои провокации, насочени към Църквата, изискват отговор – заради това, да не съблазняват хората; и всеки християнин според своите сили е длъжен да отговаря. Не е нужно сърцето си да отдаваш на тази борба, нужно е да запазиш себе си във вътрешна чистота и духовно спокойствие. Светите отци, в полемиката си с езичниците или еретиците, са запазвали вътрешен мир.
Това вътрешно спокойствие в душата, в отношенията между християните, спокойствието във вътрешния живот на Църквата е най-силният отговор. Няма да се суетим, няма да се тревожим, но заедно с това трябва да запазим бдителността и способността да защитаваме словото Божие и Църквата. Най-главната задача се състои в това, нападките върху Църквата да не разрушават нашето вътрешно състояние и да не помрачават нашия християнски начин на живот.
С това аз завършвам нашето предаване. Нека Божията благословия да бъде с вас, и да ви пази Господ от всякакви съблазни и изкушения, Той да ви дарува разум и сили в отстояването на християнските убеждения и в спазването на християнския начин на живот.
Пресслужба на Патриарха на Москва и на цяла Русия.
