Православната вяра и религиозност са най-важният елемент от мирогледа и самосъзнанието на болшинството хора в дореволюционна Русия. В изгнание вярата придобива за тях особено значение – тя дава утеха на бежанците, крепи духа им, вселява надежда и пази образа на тази Русия, която те са изгубили. Многобройната руска колония (по това време от 3 до 8 хиляди души), е насочена към храма, стреми се към него и очаква грижа за себе си. Владика Серафим успява да направи от Свето-Николаевския храм център на живота на руснаците в София.
Преди всичко владиката се заема с организирането на църковна енория. През септември 1921 г. В съответствие с енорийския устав, приет на Поместния събор в Москва (1918 г.), той организира Руската Свето-Николаевска община към храма на Руската мисия в София. За председател е избран владиката, негов заместник е С. М. Раевски, а секретари са Н. П. Шурупов и полковник А. Л. Лисовки. Освен тях в енорийския съвет са избрани и четирима свещеници, които служат в храма – протопрезвитер Георги Шавелски, протойерей Василий Флоровски, протойерей Александър Рождественски и йеромонах Сергий (Соболев), а също така и деветима миряни. Сред тях са генерал А. В. Арцишевски, упълномощен представител на Всерусийския Съюз на градовете, който се занимава с организацията на руското учебно дело; професор В. А. Погорелов, палеограф, съставител на систематически описи на българските ръкописни книги; генерал Н. А. Романовски, глава на управлението на военното представителство на Врангел; Л. Е. фон Фелдман, упълномощен от РОКК; княгиня Трубецкая. На 8 /21 септември 1921 г. Енорийският съвет встъпва във владение на храма и неговото църковно имущества със всички правомощия.
Един въпрос, който се нуждае от незабавно решение, са отношенията с Българската православна църква, която по това време се намира под схизма. През декември 1921 г. Председателят на съвета на посланиците в Париж М. Н. Гирс се обръща към управляващия руските православни църкви в Западна Европа архиепископ Евлогий (Георгиевски) с молба да се опита да регулира отношенията между руските и българските свещеници, на което получава отрицателен отговор. Положението на владика Серафим като епископ, намиращ се на територията на друга поместна църква, която при това се намира под схизма, усложнява сериозно неговата дейност в България. След като подготвя обстоятелствен доклад за българския църковен живот той се изправя пред Архиерейския синод на РПЦЗ и с негово благословение става първият православен архиерей, встъпил в евхаристийно общение с Българската екзархия в периода на схизмата.
На 27.12.1922 /9.1.1923 г., в деня на паметта на св. първомъченик и архидякон Стефан, в руския Свето-Николаевски храм владика Серафим и протосингела на Св. Синод Маркианополски епископ Стефан отслужват съвместна Литургия, с която пътят към преодоляването на препятствията от каноничен характер във взаимоотношенията между двете църкви е отворен. През септември 1924 г. Български и руски архиереи от Задграничния Св. Синод на Руската православна църква съборно отслужват Божествените Литургии при освещаването на трите престола на храм-паметника „Св. Александър Невски“ в София. В последствие владика Серафим многократно участва в съвместни богослужения с българското духовенство, приема и участие в ръкоположенията на български архиереи. Приносът на Владиката за възстановяването на каноническото общение между двете църкви е високо ценено от цар Борис, който го награждава с две високи български държавни награди. По такъв начин владика Серафим също има заслуга за това, че на 28.02./13.03. 1945 г. въпросът за вдигането на схизмата е решен благополучно и Българската православна църква встъпва в каноническо общение със всички поместни православни църкви.
Българската православна църква помага със всички средства на руските бежанци. Молят се горещо за тях, обгрижват ги духовно в българските храмове. В храмовете по цяла България се събират пожертвувания за руските братя. Българските църковни власти безпрепятствено зачисляват на служба руски свещеници, въдворяват ги в манастири, назначават ги като преподаватели в духовните училища и семинарии. Трябва да се отбележи, че митрополит Стефан, бъдещият български екзарх, през януари 1920 г. възглавява първата организация за оказване на помощи на руските емигранти – Руско-българският благотворителен комитет. Един от руските бежанци си спомня: „Българският Св. Синод помага колкото може на руснаците, и много емигранти ще си спомнят с чувство на искрена признателност особено за бившия представител на върховния комисар на Лигата на нациите по въпросите на руските бежанци – еп. Стефан. Не със средствата на Лигата на нациите, а благодарение изключително на своята енергия, отзивчивост и чувствително сърце, той подкрепи, нахрани, обу и облече стотици руски бежанци, издейства визи на мнозина за желаната от тях страна и ги изпрати там, като накрая им помогна и със своето участие и съвети“.
Освен руския храм в София, до Първата световна война в България има още два – в Шипка и Ямбол. С пристигането на многочислените руски бежанци, се появява и нужда от откриването на нови храмове. Българските църковни власти не само не възпрепятстват, но и оказват всякакво съдействие за създаването на руски храмове и руски православни общини в местата, в които има руски емигрантски колонии, руски училища или части от Руската армия, като например в градовете Русе, Пловдив, Варна, Шумен и други. През август 1921 г. със специален указ на светейшия патриарх Тихон, владика Серафим е назначен за управляващ руските православни общини в България с правата на епархийски архиерей и е преименуван на епископ Богучарски (Богучари е неголям казашки град във Воронежка област).
Владика Серафим прави богослужението ежедневно, без почивен ден, сутрин и вечер. Като дълбок познавач на богослужебния чин, той ревностно изпълнява своя пастирски дълг и пренебрегвайки прогресиращата туберкулоза често служи сам; в средата на седмицата неизменно чете акатиста на св. Николай Чудотворец, покровителя на храма.
Богослужението в руския храм било съпровождано от прекрасното пеене на руския църковен хор и също привличало множество народ. През лятото на 1921 г. в София пристигнал от Лемнос казашкият хор на С. А. Жаров, който пеел на службите през всяка първа неделя от месеца. В течение на една година пеенето на станалия в последствие световно известен певчески колектив, било неизменна част от богослужението в руската църква. Предвиден да приема неголям брой богомолци от състава на руската дипломатическа мисия и членовете на техните семейства, храмът не можел да побере всички желаещи да го посещават. Незабравимо е и участието на хора на Жаров в богослуженето в катедралния храм „Св. Александър Невски“, на което се били събрали близо 5 хиляди вярващи. Гласовете на тридесет и двамата руски певци, по чудо избавили се от „островите на смъртта“, изгубили родината си, своите сродници и близки и славещи Бога, създавали особено молитвено настроение. По спомените на съвременници, присъстващи в храма, „били пролети много сълзи“.
Хорът на Жаров изнася с голям успех концерти с руска духовна музика пред българската публика. Хористите били принудени сами да осигуряват препитанието си, тъй като църковната община била многобройна, но бедна. Денем те работели за насъщния си хляб, а вечерта се събирали и пеели, за да могат да изпълнят на неделната служба ново произведение от съкровищницата на руската духовна музика. Въпреки горещата молба на владика Серафим да не напускат руския храм, през лятото на 1923 г. част от хора заедно с Жаров заминава за Франция. Дори и след тяхното заминаване обаче в руския храм работят блестящи професионалисти и опитни диригенти. От 1923 до 1926 г. хорът е под ръководството на композитора С. Игнатиев, след което на друг талантлив композитор – Н. Панин, чиито помощник е А. Савелиев. Той сменя Панин през 1928 г. и ръководи хора до 1944 г. Неговият хор, според свидетелството на съвременниците, по това време е един от най-добрите в България. През 1931 г. с грамота на митрополит Антоний (Храповицки), на руския хор под управлението на А. Савелиев е присвоено званието архиерейски хор. Като блестящ професионалист А. Савелиев прави много за популяризацията на руската духовна музика. Той въвежда практиката да бъдат отбелязвани юбилейните дати на прославени руски композитори, като по време на богослужението се изпълняват техни композиции, включително и рядко изпълнявани. Така на 7 ноември 1933 г., се отбелязвали 40 години от смъртта на П. И. Чайковски и 9 години от смъртта на А. А. Архангелски, и във връзка с това на 12 ноември на неделната служба изпълнили песнопения от Литургията на Чайковски, а причастен бил концерта на Архангелски „Блаженны яже избрал…“.
Владиката обгрижвал не само своето софийско паство, но обикалял и многобройните руски общини по градовете и селата, посещавал руските учебни заведения, на много от коите сам бил попечител. Неговото пристигане винаги било празник за децата, които обичали традиционните духовни беседи с него. Бил открит за всички и се стараел да намери за всеки думи на утеха.
Като настоятел на храма владика Серафим сам назначава свещениците и своите помощници. Така през 1925 г. негов помощник става приелият сан княз Андрей Ливен, който според признанието на съвременниците му бил най-видната личност сред руското дворянство в България. Той бил предводител на дворянството в Коломенски уезд на Московска губерния, кандидат на историческите науки и участник в Гражданската война в редовете на Доброволческата армия на юг в Русия. Енориашите на руския храм добре знаят историята на неговия обет. По време на евакуацията от Русия, А. А. Ливен опитвал дълго и безуспешно да намери своето семейство в многолюдния Константинопол. Тогава той дава обет да посвети своя живот в служба на Бога, ако семейството му се намери. Скоро по чудесен начин намира жена си и децата си. След като попада в България през Галиполи и става духовно чедо на владика Серафим, неговото желание да приеме духовен сан се затвърждава. През 1925 г. отец Андрей е ръкоположен от владиката и става свещеник в руския храм, а от 1926 до 1944 г. е секретар в епископския съвет и дясна ръка на владика Серафим.
През 30-те години помощник на Владиката е йеромонах Пантелеимон (Михаил Николаевич Старицки), който е участник в Първата световна война, лейбгвардейски капитан от 2-ра артилерийска бригада, в последствие килейник на владика Серафим. През 1936 г. член на епископския съвет става протойерей Николай Павлович Ухтомски. Той произхожда от знатен княжевски род, бил е офицер от генералния щаб на 7-ма армия, участва в Първата световна война. След като е ръкоположен от Владиката в свещенически сан, е назначен за настоятел на руския храм-паметник на Шипка.
В началото на 30-те години в храма е създадена сложна изборна система за управлението му. Провеждат се избори за членове на енорийския съвет, църковно настоятелство и ревизионна комисия от миряни на всеки 4 години. Безкористно и самоотвержено помагат на Владиката в неговата тежка работа в продължение на много години църковният настоятел Г. Д. Горбатов, членовете на енорийския съвет лекарят В. И Степанковски (председател на Съюза на руските лекари в България), Н. В. Ставровски, М. И. Невейнов, А. Р. Савелиев, Ф. В. Заприев, В. С. Павленко, С. М. Жуков и много други. В качеството му на председател на ревизионната комисия многократно е преизбиран опитния финансист А. П. Берков. Членовете на енорийския съвет редовно се отчитат за своята дейност, а това помага работата на общината да бъде още по-плодотворна.
Владика Серафим възглавява и направлява широката благотворителна дейност на своите пасоми. Към храма активно работи братство, което се занимава с оказването на помощ на самотни, нетрудоспособни или малоимотни хора, попаднали в беда. Разпределят паричните средства, които постъпват като дарения или пожертвувания между тях. Търсят се възможности за изплащането на еднократни и регулярни помощи. Събират в помощ на нуждаещите се дрехи, обувки, бельо. Изпращат за безплатно лечение болните в руската болница на Р. Ю. Берзин, в поликлиниката на д-р С. К. Жуков или в инвалидни домове и приюти. Помагат на безработните за тяхното трудоустрояване, а този въпрос тогава остро стои. Голяма част от руската емиграция се състои от прекрасно образовани и професионално подготвени хора. Физичеката работа преобладава на трудовия пазар в България, при което работните места са твърде малко и сред самите българи се шири безработица.
По инициатива на владика Серафим в храма е създаден комитет за събирането на волни пожертвувания в полза на гладуващите руски монаси на Атон. Революцията в Русия прекъсва редовния поток от поклонници, лишавайки по този начин монасите от материална поддръжка. Монасите бедствали, умирали от глад. В своите проповеди владиката призовава пасомите си да поддържат своите православни братя, да не позволят атонската светиня да погине. Той лично предлагал на състоятелни хора да купуват икони, рисувани от атонски монаси, за да ги поддържа материално. Голяма част от тези икони след това са дарени от благотворители на български храмове и манастири. Известно е също така, че архиепископ Серафим е организирал събиране на пожертвувания за строежа на нови храмове както в България, така и в чужбина. Така например той внася 1360 лв. От личните си средства за строежа на храм-паметника в Брюксел „Светия и праведен Иов Многострадални, царя-мъченик Николай ІІ и всички руски хора, избити по време на смутовете от богоборческата власт“.
Сам Владиката проявява истинска християнска грижа към бедните и болните, макар че живее повече от скромно, а се грижи и за болния си брат. Винаги давал милостиня на безпризорното дете на входа на руската църква, което хранел, давал на някого своите дърва за огрев през зимните студове, пишел множество прошения в различни ведомства и сам ги обикалял, ходатайствайки за помощ на нуждаещите се. Неслучайно Съюза на руските инвалиди го прави свой почетен член.
През 1934 г. се отваря нова страница в историята на Свето-Николаевския храм. През юли 1934 г. България установява дипломатически отношения със СССР и над сградата на бившата руска дипломатическа мисия се развява червеното знаме. Храмът не бил нужен на съветското посолство.
Въпросът за статута на руския храм и църковното имущество на руските православни общини е предмет на дълги и сложни преговори между Москва и София. Обхванати от тревога, руските емигранти се стараят да повлияят за решението на проблема, тъй като са изплашени от прецедента с решаването на съдбата на руския храм във Виена, превърнат в музей на атеизма по настояване на съветската страна веднага след установяване на дипломатически отношения между СССР и Австрия.
Управляващият съвета на руските ветерани от Освободителната война през 1877-1978 г. в България, една от най-авторитетните организации на руските емигранти, се обръща към министъра на отбраната, а след това и към министъра на вътрешните работи и вероизповеданията с молба руският храм в София да бъде оставен на разположението на руската църковна община. „От 1919 г. и до днес този храм е място, което обединява, утешава и облекчава духовно нашата тежка участ на бежанци“ – се подчертава в петицията на ветераните. Владика Серафим, митрополит Антоний и Архиерейският Синод на Руската православна задгранична църква нееднократно се обръщат към българските държавни и църковни власти с молба да не предават руската църква на съветското посолство, подчертавайки, че става дума за църковна, а не за гражданска собственост.
Българските власти опитват да се съобразят с желанието на руската църковна община в първоначалния проект на протокола, предложен на съветската страна като основа на преговорите за установяване на дипломатически отношения. Това предизвиква в Москва голямо удивление, тъй като до този момент няма подобен прецедент. Категорично отхвърляйки българския проект под предлог, че подобно решение би могло да бъде изтълкувано като успех на руските емигранти, съветските дипломати заявяват, че църквата изобщо не им е нужна и първоначално предлагат тя да бъде или закрита, или да бъде превърната в болшевишки музей. В тази ситуация българската страна предлага руската църква да бъде предадена на българските църковни власти с гаранция от страна на българската държава да бъде обезпечена безопасността на съветското посолство.
Българската църква не оставя руснаците без храм. Софийският митрополит Стефан предоставя на руската община храмът „Св. Николай“ на ул. „Цар Калоян“, чиято енория е преместена в Свето-Николаевския храм на бул. „Цар Освободител“. Имуществото на руската църква било предадено на о. Николай Владимирски. Руските монаси от Шипка и Ямбол били въдворени в манастира „Св. Архангел Михаил“ в село Кокаляне близо до София, където владика Серафим обичал да отива. Там той се уединявал за написването на своите богословски трудове, на които придавал голямо значение: „Моите книги са моята кръв“ – казвал той. Владика Серафим последователно отстоява чистотата на православието, изобличава еретическите и модернистки възгледи и учения, изкривяващи православната истина, бори се против икуменизма.
Установяването на дипломатически отношения между България и СССР довежда до стагнация в дейността на всички руски емигрантски организации, тъй като контролът над тях от страна на българското правителство, което поема ангажимента да не допуска антисъветски прояви, се засилва. Животът на руската община обаче, изгонена от родния храм, не спира. Ярко събитие в живота на вярващите е срещата с великата руска светиня – чудотворната икона на Божията майка Курско-Коренная „Знамение“, донесена от Югославия през лятата на 1935 г. Тя била посрещната тържествено от представители на руското и българското духовенство начело с архиепископ Серафим при огромно стичане на народ – руснаци и българи. Масово е участието и в тържественото архиерейско богослужение в чест на 950 – годишнината от покръстването на Русия.
Храмът на руската община както и преди е образец за богослужебна практика. След договореността на владика Серафим с българския Синод, той започва да изпраща там младите дякони, за да придобият те необходимите навици, след което ги ръкополагали за свещеници и ги назначавали на енории в българските храмове.
В резултат на бомбардировките на англо-американската авиация през пролета на 1944 г. храмът на руската община на ул. „Цар Калоян“ тежко пострадва, но дори и в полуразрушената църква, при осветлението от свещи и кандила, богослужението продължава. По време на въздушно нападение на 30 март 1944 г. храмът е разрушен напълно, трагично загива настоятелят протойерей Николай Владимирски. Задочното му опело е извършено от архиепископ Серафим заедно с братята от Кокалянския манастир. Едва през септември 1944 г. намират останките на загиналия настоятел под развалините и ги погребали в руския парцел на Софийското гробище. Архивът на енорийския съвет изгаря напълно, по чудо оцелява единствено иконата над вратата на храма на св. Николай, медно блюдо с неговия образ и благодарствен надпис „Епископу Лубенскому Серафиму“, сребърно кандило и обгоряла подвързия от напрестолно Евангелие.
През май 1944 г. българският Синод предоставя на руската община отначало църквата „Св. великомъченица Екатерина“ на гробището в с. Княжево, а след два месеца – храм „Преподобномъченица Параскева „Самарджийска“ на бул. „Мария Луиза“ в центъра на София. Загиналият настоятел е сменен от добре известния на енориашите протойерей Георгий Голубцов. Намирането на необходимата църковна утвар и богослужебни книги вместо изгубените става обща грижа. Руската община получава безценен дар от своите атонски братя – голямо напрестолно Евангелие и комплект сребърни евхаристийни съсъди. Ежедневните богослужения и редовните празнични архиерейски служби в малката църква на бул. „Мария Луиза“ продължават.
По време на бомбардировките през пролетта на 1944 г. пострадал и любимият на всички руснаци Свето-Николаевски храм – покривът рухнал, южното крило било напълно унищожено, стенописите били унищожени. Тъй като съгласно съветско-българския протокол от 6 юли 1940 г. съветската страна предава храма на България за безвъзмездно ползване в срок от 15 години, българското правителство поема разходите по ремонта. Отпуснати са 8 милиона лева, след това сумата нараства до 12 милиона. Ремонтните работи започват още през 1944 г. Повредената живопис на южния неф е възстановена от руския художник емигрант М. М. Малецки, който също така почистил и укрепил стенописите. В реставрацията взема участие и българския художник Н. Костов, който преди 30 години като студент е рисувал в храма под ръководството на професор М. Т. Перминов.
Промяната в политиката по отношение на Църквата в СССР през годините на войната извиква в руското духовенство зад граница желание да се възсъединят с майката-Църква и да й послужат със своя опит и знания. През април 1945 г. архиепископ Серафим се обръща към патриарха на Москва и цяла Русия Алексий със заявление за готовността му да мине под юрисдикцията на Московската Патриаршия. Той отбелязва, че ще бъде лоялен към съветската власт и моли да го оставят като патриаршески представител в България, тъй като се е „сродил със своето паство, със своите духовни чеда, не само руснаци, но и българи“. Той моли също така да бъде прието под юрисдикцията на Московската Патриаршия и цялото духовенство в България, което се намира под негово управление. Мнението на Псковския и Порховски архиепископ (в последствие Ленинградски митрополит) Григорий (Чуков), който през април 1945 г. идва в София, за да отбележи възстановяването на общението с Българската православна църква след снемането на схизмата, съдейства за положителното решаване на въпроса. В своите изводи, представени на патриарха, той описва владика Серафим като безусловно духовен човек, който си ползва с голямо уважение в общината. Съветското посолство също отбелязва, че архиепископ Серафим не е компрометиран от своята минала и настояща дейност и има авторитет сред българското духовенство.
На 30 октомври 1945 г. е издаден съответния патриаршески указ, който потвърждава пълномощията на владика Серафим за управляване на седем енории в България като представител на Московската Патриаршия. През пролетта на 1946 г. съветското правителство спира действието на протокола за временното ползване на руския дипломатически храм от страна на България и го предава на архиепископ Серафим.
На 14 юни 1946 г. Президиумът на Върховния съвет на СССР издава указ за предоставянето на съветско гражданство на поданиците на бившата Руска империя, които живеят на територията на България. Владика Серафим приема съветско гражданство и му е издаден паспорт №1 в България. Някои от непримиримите противници на съветската власт осъждат решението му. Като истински пастир обаче владика Серафим се ръководи преди всичко от грижата за съдбата на своето паство, за неговото физическо оцеляване и спасение от репресиите и наистина проявява „кротостта на гълъбите и мъдростта на змиите“. Всъщност, всички въпроси, вързани със съдбата на руската емиграция преминават от управлението на българското правителство под контрола на съветските представители от Съюзната контролна комисия, които ги решават в съответствие със своите класови принципи и обявяват всички емигранти за „невъзвращенци и врагове на народа“. Тези, които получават съветско гражданство придобиват нов статус, превръщайки се от „белогвардейци“ в съветски граждани, които имат равни права с българските граждани. Тоест, за тях са премахнати не само множеството ограничения, свързани със заклеймяването им като реакционери, но и разполагат с преимущества при тяхното трудоустрояване, получаването на жилище, а могат да разчитат и на социално подпомагане.
След като с указа от 17 ноември 1944 г. са ликвидирани всички организации на руски емигранти и им е забранена всякаква публична дейност, руският храм отава единственото място, в което те могат да изповядват своята вяра, да общуват един с друг и да си помагат. Голямата заслуга за сплотяването на енориашите принадлежи на протойерей Андрей Ливен, който след кончината на протойерей Георгий Голубцов става настоятел на храма. Той се отличава с истинско руско гостоприемство, доброта, и прави много за да привлече към църквата младежите, като организира беседи на духовни теми, поетични вечери, на които той често чете свои стихове и великолепни преводи. За това си спомня в частност военнослужещият от Съветската армия Ю. Белый, чиято част е разположена в София. Образованият, остроумен, с изискани обноски и доброжелателен свещеник от руската църква изобщо не се вписва в образа на ограничен и невеж поп-реакционер, какъвто очаква да види повлияният от съветската пропаганда войник. Кончината на протойерей Андрей Ливен през 1949 г. е тежка загуба за енорията – храмът е лишен от един от последните опитни пастири.
Доколкото забраната касае също така и благотворителната дейност, братството към храма престава да съществува, но никакви укази не са в състояние да спрат християнското милосърдие, състрадание и желание да се помогне на нуждаещите се. С благословението на владика Серафим е създадено сестринство, възглавено от дъщерята на протойерей Андрей Ливен Олга Андреевна Ливен (в последствие игумения Серафима) и нейната духовна приятелка Надежда Ивановна Ястребова (в последствие монахиня Серафима). И двете са духовни чеда на владиката, завършват Богословския факултет на Софийския университет и се готвят за монашески живот. Благодарение на дейността на сестринството в храма се поддържа чистота и ред, организират се почистване на гробищата, поклоннически пътувания, провеждат се беседи на духовни теми. Незабравимо остава масовото поклонение в Рилския манастир в дните на честването на 1000 години от кончината на преподобни Иоан Рилски през 1946 г.
Топлите отношения с патриарх Алексий помагат на архиепископ Сепафим да получи благословение от Московска Патриаршия да основе девически манастир в с. Княжево. Първите му жители стават приелите монашески постриг членове на сестринството към руския храм, а игумения става духовната дъщеря и сподвижница на владика Серафим матушка Серафима – светлейшата княгиня Олга Андреевна Ливен. Манастирът „Покров на пресвета Богородица“ е предмет на особена грижа от страна на владика Серафим. Както някога неговата родна майка, така и той връчва съдбата на своите духовни чеда на покрова на Божията майка, като им завещава да бъдат опора и крепост на Православието в България. Владиката не доживява официалното откриване на манастира на 16 май 1950 г.
На 1 март 1950 г. при огромно стичане на народ и в присъствието на многобройни представители на българското и руско духовенство, заместникът на Председателя на Светия Синод на Българската православна църква Врачански митрополит Паисий извършва опелото в съслужение с четирима български митрополити (българският екзарх Стефан се намира по това време на заточение в Бачковския манастир). Прочетена е съболезнователната телеграма от патриарха на Москва и цяла Русия Алексий І. Надгробни речи произнасят Врачанският митрополит Паисий, настоятелят на храма архимандрит Пантелеимон (Старицки), а от името на братята от Рилския манастир и духовните чеда на Владиката говори архимандрит Серафим (Алексиев).
Руската енория осиротява, храмът остава без опитно ръководство, без мъдрия владика Серафим, който за своето паство е и баща, и майка.
Из „Руската църква в София“, О. Решетникова, С. 2010.
