Кръглата маса се проведе в Държавната Дума на Руската Федерация на 22 януари 2015 г.
В рамките на Рождественските парламентарни срещи. Изказвайки се на заседанието, председателят на Отдела за външни църковни връзки на Московската Патриаршия–Волоколамският митрополит Иларион каза:
Уважаеми Алексей Константинович!
Уважаеми участници в кръглата маса!
Днешна ни среща се провежда на фона на неспокойна международна обстановка. В условията на външнополитическите и икономически кризи се изострят всички нерешени проблеми, натрупани с години, което изисква от нашия народ мобилизация на силите – както физически и умствени,така и духовни. В тези сложни времена е необходимо не само да си напрегнем силите и волята, но и, образно казано, да си сверим картата, за да разберем в Правилна посока ли се движим, не сме ли загубили от погледа си пътеводната звезда на историческото развитие. Такъв ориентир за нашата страна е нейният над хилядолетен опит, а ако трябва да бъдем по-точни – наследството на Светата Рус. (…)
Какво разбираме под понятието „Светая Рус”? Как в концентриран вид може да се изрази това наследство, опирайки се на което, ние трябва да се движим напред? Академик Дмитрий Сергеевич Лихачов така формулира отговора на този въпрос: „Това съвсем не е, каквото е Русия; това не е цялата страна взета като единно цяло с всичко греховно и низко, което винаги се е намирало в нея”.… Понятието „Светая Рус” е обединявало в себе си всичко най-светло, свещено, неопетнено, свято; то „се е освобождавало от всичко греховно,откроявало се е като нещо неземно и пречистено, получавало е съществувание отвъд земното, реалното и е било безсмъртно”1. (…)
Ценностите на Светата Рус се разкриват пред нас в православната нравственост и добротолюбие, в особеното отношение към труда като добродетел, нестяжението, взаимопомощта и жертвоготовността – с една дума, в онази структура на битието, където духовните мотиви на живота преобладават над материалните, където целта на живота не са вещите, не е потреблението, а усъвършенстването, преобразяването на душата. Свещеномъченик Иларион (Троицкий) пише:
„Новият Завет не познава прогреса в европейския смисъл на тази дума, в смисъла на движение напред в една и съща плоскост. Новият Завет говори за преобразяване на естеството и за движение в следствие на това не напред, а нагоре, към небето, към Бога”2. (…)
През тази година се навършват 1000 години от деня на преставянето на светия равноапостолен княз Владимир, определил историческия, истинноцивилизован избор на Русия.(…) Княз Владимир е сложна историческа личност: в неговия образ,като в огледало, се отразява противоречивостта на руския характер. Господ е благоволил да избере именно такъв човек, за да яви в пълнота чрез него чудото на преобразяването, което се извършва с хората, ревностни към вярата и Бога. Какво е дала християнската вяра на княз Владимир и на нашия народ?
Обръщането на княза към Христос е било истинно и дълбоко; то променило жестокия езически владетел. Светата вяра му е помогнала да чуе словото Господне, казано на цар Навуходоносор от пророк Даниил, и според това слово да устрои живота си: «Изкупи греховете си с правда, и беззаконията си – с милосърдие към бедните;» (Дан. 4:24). Отишли в миналото безнравственият живот и жестокостта на княза. Той станал търпим към хората, щедър и милостив към бедните, състрадателен към наказваните. Мълвата в народа, отразена в сказанията и приказките го нарича с името «Владимир Красное Солнишко» (в прев.:Владимир Красиво Слънчице).
В християнската вяра е изворът на нашата отечествена култура – в писмеността, в живописта, в архитектурата. Вярата, приета и предадена на народа от княз Владимир, била семе, което попадайки на благодатна почва е донесло духовни плодове: сонмите на светиите, на нашите съотечественици, които ходатайстват пред Бога за руската земя и светата Църква, за нашия народ. Именно вярата със столетия е оформяла народния облик и е укрепвала държавата, помагайки за намирането на сили за консолидиране по време на вътрешни неуредици и съпротива срещу завоевателите. Убеден съм, че и в наши дни, и в бъдеще тя неизменно ще изпълнява своята съзидателна роля.
Споменавайки в началото на своето изказване външните и вътрешни предизвикателства, с които днес се сблъсква нашата страна, искам да обърна внимание и на онези заплахи за християнския дух, които произтичат от секуларния и безбожен свят. Струваше ни се, че атеистичният модел на развитие на обществото е претърпял крах в края на ХХ век. Историята на това столетие свидетелства, че избавяне от религията – значи убийство на съвестта. Нещо повече, атеизмът, криейки се под маската на секуларизма и либерализма, днес стана едва ли не доминираща религия в европейското пространство. И това е въпреки факта, че само преди няколко десетилетия западният свят, асоцииращ себе си с християнското наследство, се противопоставяше на атеистичната съветска държава, а днес сам волно или неволно става поборник за нейните идеи и методи на борба с традиционните християнски ценности.
Процесът на секуларизация, отрицанието на абсолютната Истина, елиминирането на понятието „грях” от общественото съзнание, доминирането на идеи от нравствения релативизъм, достигат в наши дни невиждан до сега размах. Настъплението се извършва по всички фронтове – от борбата с религиозните символи и оспорване правото на религиите да присъстват в публичното пространство до кардиналното преразглеждане на разбирането за институцията на семейството и на такива фундаментални ценности, като правото на живот на всеки човек (чрез последователно лансиране на практиката за аборти и евтаназия). Очевиден е фактът: множество европейски държави се отказаха от своята християнска идентичност. Както писа сръбският светител Николай (Велимирович), „Христос си отива от Европа”. Трагедията на Европа той предвижда в това, че тя „отхвърли царството на вечния живот”, отрече се от своите християнски корени. „Къде е днес Христос в Западна Европа” – пита йерархът.- В далечния край на масата. А кой е начело на масата? Политици, философи, писатели, бизнесмени, фарисеи, садукеи”5.
В течение на сравнително малък интервал от време ние наблюдаваме процеси на легализиране в редица европейски страни на такива явления, като, например, еднополовите бракове. При това не може да се каже, че това се извършва с мълчаливото съгласие на самите европейски народи: наскоро ние видяхме многохилядни демонстрации в Париж и в други френски градове против изравняването на традиционното семейство с двойките с нетрадиционна сексуална ориентация. Както противниците, така и защитниците на легализирането на еднополовите съюзи при това, апелираха за правата на човека.
В резултат на това законът, предоставящ на хомосексуалните двойки равен статус и права с традиционните семейства, беше приет от френското законодателство при пълно игнориране на етичните аспекти на този проблем, а протестиращите бяха прогонени с палки и сълзотворен газ.
Секуларната идеология се превръща в самостоятелна сила, нетърпяща инакомислие. Тя позволява на добре организирани групи успешно да налагат волята си върху мнозинството под предлог за спазване правата на човека. Всъщност, правата на човека са се превърнали в инструмент за манипулиране на мнозинството. По такъв начин, борбата за правата на човека се превръща в диктатура на малцинството над мнозинството. Признаването на легалната възможност за доброволно прекратяване на живота, така наречената евтаназия, в това число и на непълнолетни деца, – това е още един зловещ резултат от извратеното тълкуване на правата на човека. Непълнолетното дете няма гражданска дееспособност – то, например, не може да гласува или самостоятелно да встъпва в сделки от гражданско-правен характер, понеже обществото признава, че няма достатъчно възможности за вземане на отговорни решения. Обаче държавата дава съгласие за детска евтаназия, аргументирайки се, че в този акт тя (държавата) се придържа към принципите на хуманизма и човеколюбието. Аналогичното разбиране на правата на човека води до същите изводи при оправдаване на аборта, който се тълкува като осъществяване на неотменното право на жената да се разпорежда със своето тяло и плод. Отрицанието на личностния статус на плода – това е вторият основополагащ принцип на защитниците на абортите. Приемането и допускането на аборта като юридически узаконена практика, без публични етични ограничения и разяснения – това е симптом за моралната криза на обществото.
Днес тук, в Държавната Дума, Светейшият Патриарх Московски и на цяла Русия Кирил призова към решителна борба с абортите в нашето Отечество, в това число и по пътя на изваждането на аборта от членовете в закона, касаещи медицинско обслужване за сметка на данъкоплатците, а може би и чрез цялостна законодателна забрана на абортите. Както подчерта Светейшият Патриарх, броят на абортите в нашата страна остава тревожно висок. Ако можем поне наполовина да намалим броя на абортите,това би довело до силен демографски взрив.
Връщайки се към ситуацията в Европа, си задаваме въпроса: как така се случи, че европейският континент в качеството си на исторически бастион на християнството, днес стана главният локомотив и проводник на нравствено-разрушителните процеси и идеи? А това се случи, защото в някакъв момент от своето съществуване европейското общество се отказа от приоритета на вярата. Издигането на правата и свободите на човека в идеал и абсолютна ценност доведоха до изместването на религията от публичния живот, до отказ от нормите на традиционния морал. Но ако нравствеността става относителна, тогава свободата става всепозволеност, тъй като само нравствеността е способна да ограничава и да насочва към добро свободния избор на човека. (…)
Църквата, давайки оценка на обществените процеси, свидетелства за необходимостта от запазване на цивилизованата идентичност и нравствените устои на нашите народи и страна. Идеалът на Светата Рус не трябва да се възприема като нещо отдавна отминало и позабравено, а да стане основен принцип на битието на обществото, на изграждането на отношенията с другите народи. Като се имат предвид съвременните секуларни тенденции и печалните плодове от духовната разруха след дългите десетилетия на държавен атеизъм, това не е лека задача, и затова тя трябва да се решава от всички съзидателни сили заедно – не само от духовенството, обществените и политическите дейци, но и от всеки човек на неговото място и според силите му.
_______
¹Лихачев Д. С. Национальное самосознание Древней Руси: очерки из области русской литературы XI–XVII вв. М–Л.: АН СССР, 1945. С. 120.
²Архим. Иларион (Троицкий). Вступительная лекция-речь, сказанная в академической аудитории 3 сентября 1914 года. Впервые опубликовано в журнале «Богословский вестник», 1914, т. 3, № 10-11. http://www.pravoslavie.ru/sretmon/illarion/progressipreob.htm.
5Святитель Николай (Велимирович). Из окна темницы. http://www.pravoslavie.ru/smi/38035.htm.
/Виж пълния текст на руски език/
