Автор: Олга Дарманчева.
Николай Александрович Бердяев бил широко образован мислител, известен като руски и западен философ. В процеса на своето развитие, той изпитал върху себе си множество най-разнообразни влияния. Особено място във формирането на неговия философски мироглед заемат Л. Н. Толстой, Ф. М. Достоевски и Вл.Соловьов.
Лев Николаевич Толстой е един от най-любимите писатели на Бердяев. По негов адрес философът много често се изказвал рязко критически и подчертавал несъвместимостта на неговото учение с толстоизма. Но темите, които разглеждал Толстой, имали универсално значение, те се отнасяли към „последните въпроси“, които се повдигали от духовните авторитетни личности.
И двамата са моралисти максималисти, с презрително отношение към компромисите в духовния живот. Те са борци за високото достойнство на човека и за безусловната свобода на личността. Толстой и Бердяев са духовни аристократи, осъзнали самотата си в света, сблъскали се с неразбирането на хората.
Солидарността с толстоиската борба за истински човешки свят по-късно Бердяев ще развие в учението си за обективация и страстна апология на човешкото творчество, потенциално надвишаваща всички граници на социалните условности. В творчеството на Толстой Бердяев забелязва истински свят, в който интуитивно се разкриват вечните източници на човешката свобода и на самия човек.
Л. Н. Толстой изиграва важна роля в развитието на мисленето на Бердяев, свързано с най-важния въпрос – въпроса за човека и неговата свобода. Именно чрез тях философът възприемал християнството.
Християнството на Н. Бердяев е радикално, адогматично и хуманистично. Самият философ говори за своя антитеизъм, под който разбира историческото християнство. Според философията му, централните въпроси на християнството са човекът и свободата му. Въпросите за смисъла на живота, свободата, творчеството, историята, според неговото убеждение, трябва да бъдат решавани въз основа на личния жизнен духовен човешки опит. Само в свободата човекът осъзнава за отговорите на тези вечни въпроси. Бердяев бил против всякакво насилие и принуда: „Усещам, че си приличаме с Л. Толстой – отвращение към насилието, пацифизъм, и в същото време склонност да се действа с насилие, войнственост“. Насилието и принудата изопачават живота, накърнявайки съкровения процес на вътрешното личностно творческо самоопределение, без който самата история губи смисъла си и световните проблеми остават неразрешени.
Важно значение има и въпросът за съотношението между „толстоизма“ и „ницшеанството“ във философията на Бердяев. По този въпрос самият той пише: „Аз съм усещал у себе си конфликта между елементи, родствени на Л. Толстой, и елементи, родствени на Ницше. Имаше години, когато у мене беше силно „ницшеанското“, но в края на краищата „толстоисткото“ излезе по-силно“. Тези думи трябва да се разбират в посока безкрайната любов и уважение към човека. Патосът на толстоизма са добротата към ближния, търпимостта, състраданието, милостта и всеопрощението. Философията на Л. Толстой е рязка антитеза на Ницше. Тя е мощен етически компонент на светоусещането на руския мислител, но не винаги е издържала сблъсъка с конкретно-историческата действителност. Тази истинска хуманистична духовност представлява за Бердяев източник на абсолютните човешки ценности, действителен етически универсализъм.
Ф. Достоевски също е един от руските мислители, който оказал влияние върху философските възгледи на Бердяев. За него философът пише: “Достоевски имаше определящо значение в моя духовен живот. Още като момче получих инжекция от Достоевски. Той потресе душата ми най-много от всички писатели и мислители… Още от самото начало философията ми беше насочена към „проклетите въпроси“ на Достоевски… Идеята за свободата винаги е била основна за религиозното ми светоусещане и светосъзерцаване, и в тази първична интуиция за свобода аз се срещнах с Достоевски, като със свой духовен роднина“.
Духовните пътища на Бердяев и Достоевски много си приличат. Бердяев често говорел с вдъхновение за Достоевски. Проблемите, които философът получава по наследство от Достоевски, са свързани с проблемите за човека, свободата, творчеството, достойнството на личността и т. н.. Дори и начинът за разрешаването на „проклетите въпроси“ бил същият като на Достоевски.
Темата за човека е с централно значение и за Бердяев и за Достоевски. Творчеството на Достоевски е антропоцентрично и антропологично. Писателят имал само една тема, върху която положил всичките си творчески усилия. Тази тема е човекът и неговата съдба. За него човекът не е явление на природния свят, той е микрокосмос, център на битието. В човека е загадката на световния живот. Бердяев отбелязва, че Достоевски проявявал изключително внимание абсолютно към всеки човек и всеки приемал като личност. Именно в любовта към хората и състраданието се намира същността на философската психология и етика на Достоевски. Той изпитвал състрадание към бедните хора, към унижените и оскърбените.
Достоевски по нов начин поставя проблема за човека. Човекът е в центъра на неговото творчество и съдбата на човека е изключителен предмет на неговия интерес. През 50-те години Достоевски се отделя от увлечението си по социализма и се обръща към изучаване на вътрешния свят на човека, като всички въпроси на социалния живот разглежда антропологически. Той се стреми да познае духовната природа на злото, което поражда у него интерес към престъпленията и към престъпните характери. Той изучава човека не само външно, но и в цялата му дълбочина.
Достоевски и Бердяев дават ново измерение на думата свобода. Преди тя се разглеждала като свободомислие, свобода на познанието, социална свобода и свобода като право, т.е. юридическата й страна. При руските мислители свободата получава собствено антропологическо и метафизическо измерение.
Огромното значение за формирането на възгледите на Бердяев оказал и Вл. Соловьов. Философът казвал за себе си: „Не мога да призная себе си за ученик на Вл. Соловьов, въпреки, че много го ценя и споделям идеята му за Богочовечеството“. Вл. Соловьов и Бердяев имали вътрешна духовна прилика. И разбира се, не случайно именно идеята зя Богочовечеството-основната историософска идея на Соловьов – се оказва много близка за Бердяев. Тази идея утвърждава величието на човека, централната му световна роля.
Според Соловьов, свързващото звено между божественния и природния свят е човекът, който съвместява в себе си всички световни противоположности между безусловното и условното. И в човека единството на безусловното и условното получава идеалната форма. „София е идеалното, съвършеното човечество, вечно пребъдващо в божественото същество, или – Христа. Щом Бог, за да съществува действително и реално, трябва да проявява Себе Си, съществуването Си, т. е. да действа в другия, така се утвърждава необходимостта за съществуването на другия“. Принципът на свободата се съчетава с мистическото действие на София в света, което се проявява трояко: като всемогъщество, истина и благодат. По този начин Соловьов утвърждава, че между човека и Бога няма непреодолима за човека пропаст, че божественото е софийно и иманентно на човешкото, и че божественото се реализира в света чрез човешкото.
Съотношението между абстрактен човек (човечеството) и конкретен човек (личност) Соловьов разглежда в контекста на всечовешкото единство. Личността е органична част на Богочовечеството, и само личностното, свободното начало има значение при приближаването на човека към Бога. Личността е органическо единство на три човешки ипостаси: Дух, Разум и Душа. Това единство има значение както на индивидуалното, така и на всеобщото човешко ниво. Оттук следва, че личността е условието и основата на цялото човечество, а всеобщото и индивидуалното са взаимно обусловени. Тази взаимообусловеност е най-пълно проявена в личността на Христос.
Според философията на Вл. Соловьов, за човека всичко е възможно и всеки човек има безусловно и божествено предназначение. Трябва да се има предвид, че Соловьов е близък до либералните идеи и това се проявява в антропологията му, в разбирането му за свободата на личността и величествената й роля в света.
Мислите на Соловьов за човека оказват значително влияние върху антропологията на Бердяев. Соловьов философски разкрива човека като „солта на земята“.
Разсъждавайки върху това учение, Бердяев ще отбележи, че осъществяването на Богочовечеството, Богочовешкия живот предполага активността на човека. В предишната епоха на християнството, човекът не е бил достатъчно активен, особено в православието, и често бил потискан. Освобождението на човешката активност в новата история е необходимо за осъществяването на Богочовечеството.
Владимир Соловьов винаги отстоявал идеята си за необходимостта от създаване на новата форма на християнството, създавайки „философията на всеединството“, основана на синтеза от опит, разум и вяра. На метафизиката и космологията се базира и мистическата метафизика на човека, съединяваща в себе си световната душа и Божествения Логос. Християнското учение за Св. Троица той разглежда върху идеята за Богочовека – Триединството като всеединство – единството на Бога и света във всеобщата цялостност. Богочовечеството, което получи своето начало в Иисус Христос, според Соловьов е основната цел на мирозданието. Историческата проява на християнството той вижда, преди всичко, в съединението на всички християнски църкви. Съзвучна е за Бердяев и трактовката на Соловьов за добро и зло – „оправданието на доброто“, явяваща се като логически завършек на цялата му метафизика.
И двамата философи ограничавали всевластието на Абсолюта (Бога) , отделяйки от Него неподвластната Му свобода – причина за световното зло. Критикувайки отделните моменти от философиата на Вл. Соловьов, Н. Бердяев, все пак, възприема основните идеи на неговата философия.
