Автор: Олга Дарманчева
В основата на субективната сотериология или личното спасение на човека се откриват три главни условия: вярата в Господа Иисуса Христа, участието в тайнствата на св. Църква и подвигът на духовно-нравственото съвършенство. И именно в него е основното съдържание на християнския аскетизъм или християнското подвижничество.
Аскетизмът се асоциира в съзнанието на съвременния човек, дори и при вярващите, с различни велики подвизи на подвижниците, които водят суров монашески живот, намират се в непрекъснато духовно напрежение и в различни телесни подвизи. Но в същност християнството, като религия на възраждане и спасение на човека, се състои единствено в непрестанен подвиг на възродения чрез кръщаване човек, в борбата му с греха и в стремежа към молитвеното общение.
Посочвайки високия нравствен идеал: “И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Мaт. 5:48), християнството предлага и реалните пътища, по които той може да бъде осъществен. Нравственото съвършенство изисква нравствен подвиг. Разбира се, че християнинът, който се е обърнал към Христос, който е посветил целия си живот в борбата с греха, и възстановяването на Божия образ в себе си, е длъжен непрестанно да се бори. Св. ап. Павел учи: „ … през много скърби трябва да влезем в царството Божие“ (Деян. 14:22). Царството Божие се постига чрез подвиг на самоотричане. За да може човек да бъде достоен наследник на вечния блажен живот, от него се изисква постоянна борба с греха и греховната човешка природа.
Християнското подвижничество трябва да се разбира като средство или път за постигане на Царството Небесно. За жалост, у християните битува неправилно отношение към християнския подвиг и неправилно разбиране за неговото значение в живота на човека. За едни аскетизмът е нещо ненормално, противно на човешката природа. Други високо оценяват аскетизма и го признават за достъпен само за избрани, а има и хора, които го смятат за незадължителен и неосъществим. Нито едно от тези разбирания не е вярно.
Думата „аскеза“ е от гръцки произход и означава физическо упражнение. При философите тя означава духовно упражнение: занимаване с наука и особено с нравствена дисциплина.
Гръцките църковни писатели заимствали от древните философи думата „аскеза“ и ѝ предали ново тълкуване, което съответства на високото християнско разбиране за добродетелния подвиг в живота на християнина. В християнството тази дума започнала да се употребява за всички вярващи, които имали някакъв подвиг, в смисъл потискане на страстите, умереност в храната и удоволствията на земния живот.
Християнският аскетизъм е здрава норма на живот, преди всичко в нейния нравствен аспект. Целта на аскетизма е да подпомогне подвижника „…от ден на ден да се подновява“ (2Кор. 4:16).
Ние християните знаем, че задължителната норма на нашия живот е да победим низшето влечение на природата и да постигнем висшия нравствен идеал. Грехът е разстроил духовно-телесната ни природа и всички ние, които вярваме в Господа, трябва да създадем условията, при които може да се развива духовният живот в нас.
И така, целта на аскетическия подвиг се състои в изкореняването на всичко греховно от себе си, за да може човек да представи пред Бога чисто и съкрушено сърце, и да постигне богообщение. Християнинът е задължен до води строг начин на живот. Личният духовен живот на християнина не може да бъде представен извън личния подвиг на духовно-нравственото съвършенство.
Аскетизмът като феномен на културния живот на човечеството има своя история. Въпреки, че аскетизмът се проявява във външната страна на живота, той принадлежи към религията. Аскетизмът винаги зависи от характера на една или друга религия. Той е присъщ дори и на първобитната религия-райската. Това доказва заповедта, която Бог дава на първата човешка двойка, да не ядат от дървото за познаване добро и зло. С тази заповед Бог искал да научи първите хора на пост, въздържание и послушание. Но райският аскетизъм се отличава от последващия религиозен аскетизъм, защото там няма страсти, следователно и тяхното отричане.
След грехопадението на прародителите аскетизмът се превърнал в борба, в отрицание на страстите и утвърждаване в доброто.
В древната еврейска религия аскетизмът се проявил в назорейство, в особено свещеническо служение, в изпълняване на обетите, в пророческо служение, а по-късно в отшелничеството и девството. Смисълът на аскетизма в древната еврейска религия се състои в непорочното служение на Бога.
В древните езически религии аскетизмът бил представен като извращение. Най-висша форма аскетизмът получава в християнството. Господ Иисус Христос проповядвал Божественото Евангелие на юдейския народ, призовавайки към най-висше съвършенство, към богоуподобяване (Мат 5:48).
Св. апостоли Христови, проповядайки Евангелието на народа, учели, че християнският живот се състои в постоянно нравствено съвършенство и посочвали, че нравственото съвършенство, към което Иисус Христос призовава всички, е безкрайно.
Още през апостолското време се отбелязали главните черти на християнския аскетизъм. Според Христовото учение, християнското съвършенство се постига чрез пост: „И, като пости четирийсет дена и четирийсет нощи, най-сетне огладня“ (Мат. 4:2), девство: „Казват Му Неговите ученици: ако е такова задължението на човека към жената, няма полза да се жени“ (Мат. 19:10) и нестяжание. Господ дал на вярващите строги правила на семейния живот: „Той им отговори и рече: не сте ли чели, че Оня, Който отначало ги сътвори, мъж и жена ги сътвори и каза: „затова ще остави човек баща и майка и ще се прилепи до жена си, и ще бъдат двамата една плът“? Тъй че те вече не са двама, а една плът, Прочее, което Бог е съчетал,човек да не разлъчва“ (Мат. 19:4-6). Иисус Христос, говорейки за старозаветните закони на съпружеския живот, ограничавал Моисеевия закон за развод със съпругата. Господ в Евангелското Си учение разрешава развод само по една единствена причина, „поради прелюбодеяние“ (Мат. 5:32). Строгостта, която Христос проявявал към юдеи за унижаването на жената предизвиквала у апостолите недоумение: „Ако е такова задължението на човека към жената, няма полза да се жени. А Той им рече: не всички възприемат тая дума, но ония, на които е дадено“ (Мат. 9:10-11). В тази беседа Иисус Христос посочва най-висшата аскетическа добродетел – безбрачието, която не може да бъде осъществена от всеки. Св. ап. Павел препоръчва девството само на силните и решителните натури, той възвишава девството над съпружеството.
Безбрачието или девството в Църквата Христова е усвоено като задължителен аскетически подвиг в монашеството, а в света като добродетелен подвиг. Но Иисус Христос благословил и осветил също и брака. Сам Господ Иисус Христос присъствал на сватбата в Кана Галилейска и там сътворил първото Си чудо, където превърнал водата във вино (Йоан 2:1-11). Проповядвайки Евангелското Си учение, Иисус Христос многократно говорил на тази тема. На въпроса на фарисеите, които се опитвали да Го изкушат, дали е позволено на човека да напусне жена си по всяка причина (Мт19:3), Иисус Христос отговорил: „Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“ (Мт19:6).
Аскетизмът също така се изразява в пост. От Евангелието ние научаваме, че Сам Иисус Христос е постил 40 дена и 40 нощи (Мат. 4:2), преди обществената Си проповед. Иисус Христос ни заповядва да пазим истински пост и ни учи как правилно трябва да постим: „Не бивайте намръщени като лицемерците; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят…А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве“ (Мат. 6:16-18).
През земния Си живот Иисус Христос предсказал, че ще дойде времето, когато св. апостоли и всички християни ще постят: „А Иисус им рече: нима могат сватбарите да тъгуват, докле е с тях младоженецът? Но ще дойдат дни, когато ще им отнемат младоженеца, и тогава ще постят“ (Мат. 9:15), „Но ще дойдат дни, когато ще им отнемат младоженеца, и тогава, през ония дни ще постят“ (Марк 2:20). Известно е, че от древните времена постът бил най-разпространен в осъществяване на аскетическия подвиг и доведен до най-висше съвършенство в монашеския живот.
От апостолските времена в Църквата Христова особено се разпространил аскетическият подвиг на нестяжанието. Св. ап. Павел нарича стяжателството или сребролюбието „корен на всички злини“ (1Тим. 6:10). За първи път в апостолската Иерусалимска Църква бил направен опит да се разпространи сред вярващите духът на нестяжателството. „А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа: и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо“ (Деян. 4:32). По-късно в Християнската Църква имало такива подвижници, които за нестяжанието си били назовани „безсребреници“. Идеалът на нестяжателството намерил въплъщение в монашеството. Основното съдържание на аскетическия подвиг в монашеството съставляват безбрачието, постът и нестяжателството.
Към средата на III век сл. Р. Хр. към тези три форми на аскетизма се добави подвигът на отшелничеството. По такъв начин аскетизмът може да бъде характеризиран като съвършено християнство, като стремеж на вярващия към спасение и като ревността да пребъдваш в дейно общение с Бога. В това и се състои особеността на аскетизма и неговият главен принцип.
Необходимостта от подвига в християнския живот говори за особеност на човешката природа и дълбоката ѝ повреденост от греха. Невинното състояние на сътворените от Бога първи хора „по Божий образ“ (Бит. 1:27), продължило една седмица, въпреки, че човек завинаги би могъл да го запази, като спазва Божията заповед да не яде от дървото „за познаване добро и зло“(Бит. 2:17).
Човекът, който е сътворен от Бога свободен и нравствено вменяем сам станал причина за загубата на невинното блажено състояние и така се появил грехът в света. Денят, в който прародителите нарушили Божията Заповед, станал рожден ден на греха с всички негови последствия: егоизъм и гордост. Вместо да постави центъра на живота си в Бога, човек го изместил в себе си, в тварното битие. Вместо да обича Бога, човек възлюбил само себе си.
Следващото поколение, потомците на Адам, вече механически, чрез естественото раждане, възприели горчивите плодове на греха и вътрешната непрестанна борба. Грехът радикално променил състоянието на човешката природа. Душата на Адам умряла веднага, след като той вкусил от забраненото дърво, а след 930 години умряло и тялото му. Тогава се изпълнили Божиите думи „…в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш (Бит. 2:17). Така смъртта станала естествен начин за прекратяване на живота, а грехът напълно затъмнил съзнанието на човека. Стигнало се до там, че човек се нуждае от промислителното Божие участие, което единствено може да даде благодатни сили за изкореняване на греха и всички негови последствия.
И така по Божията воля и безкрайната Божия любов към хората: „Бог се яви в плът, засвидетелствуван бе от Духа, показа се на Ангели, проповядван биде на народи, приет с вяра в света, възнесе се в слава“ (1Тим. 3:16). Бог, който не иска смъртта на грешника, „но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив“ (Йез. 33:11), поради любовта Си към него „…отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярвя в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Йоан 3:16). Второто лице на Св. Троица се въплъти, живя между нас, бе разпнат и Възкръсна. По този начин Иисус Христос открива на целия свят начало на новия живот. Изкупителното дело на Господа възвръща човека към своето нормално състояние, отново получава възможност за истинския живот с Бога.
Християнските аскети ревностно се потрудили в борбата против греха, оставяйки ни в наследство не само писмени свидетелства, но и ярките свидетелства на своя реален подвижнически живот. Това ни дава възможност да характеризираме същността на аскетизма като постоянна ревностна борба с отрицателните явления на духовно-плътската човешка природа, която бе повредена от греха: „Делата на плътта са известни; те са: прелюбодейство, блудство, нечистота, разпътство, идолослужение, магии, вражди, свади, ревнувания, гняв, разпри, разногласия, (съблазни), ереси, завист, убийства, пиянство, срамни гощавки и други такива; отнапред ви казвам, както и по-преди ви казах, че които вършат това, няма да наследят царството Божие“ (Гал. 5:19-21), а „Плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание…“ (Гал. 5:22-23).
В християнския аскетизъм, като подвиг на духовното съвършенство, могат да се отбележат два основни аспекта: дейното подвижничество и съзерцателното съвършенство. В началото на аскетическия подвиг подвижникът се бори със страстите и похотите на плътта; след това, побеждавайки похотите на плътта, той преминава към най-висшето стъпало на аскетическия подвиг. На първото стъпало аскетът се бори със сластолюбието, на второто с гордостта и тщеславието.
Целта на аскетическия подвиг е истинското съзерцание на Бога и дейната и истинската любов към Бога и ближните. Християнският аскетизъм е благословен и осветен от Иисус Христос, и дълбоко разкрит от Неговите истински последователи, Неговите апостоли и мъчениците за Христовата вяра. Аскетизмът преимуществено принадлежи на християнската религия.
Аскетизмът като борба на духа със страстите, като особен подвиг на религиозния живот, едновременно обхващайки личното усъвършенстване и спасение, и благотворната обществена дейност на човека, е най-разумната дейност на вярващия човек. Той е необходим елемент на християнската нравственост, а с нравственото усъвършенстване задължително е свързан подвигът на усилието и борбата.
Християнският аскетизъм доказал на света, способността на човека да пребъдва в живо и дейно общуване с Бога чрез благодатта на Св. Дух и да стане достоен наследник на Царството Небесно.
