Свободен превод: Олга Дарманчева
По думите на Фьодор Степун, Бердяев и Булгаков винаги били философски спътници. Заедно извървели пътя от марксизма към идеализма и към християнството. Преживели двете руски революции и изгнанието. В противоположност на марксизма, идеалистическият манифест утвърждавал абсолютното достойнство на всяка личност. Бердяев и Булгаков изградили своите постановки върху християнската доктрина. За тях християнството било учение със свободен, творчески и революционен характер. Подчертавайки идеята на Вл. Соловьов за Богочовечеството, и двамата развили свои религиозно-философски системи, които, въпреки сходството си в основните понятия, в някои пунктове доста се различавали.
Във връзка с това Бердяев казва следното: „Божественото в човека не е свръхестественото и не е специален акт на благодатта, а – духовното му начало, като особена реалност. В това ние сме единодушни с о. Сергий Булгаков, въпреки, че много се разминаваме в учението за свободата, за творчеството и злото“.
Един от въпросите върху които се спират Бердяев и Булгаков е за богоподобието на човека. Те твърдят, че сътворението на човека като образ и подобие Божие и като свободна и творческа личност, го правят по-достоен, одухотворен и възвишен. Тук те се различават от позитивистката и материалистическа представа за човека като производен на еволюцията и на механическия прогрес, обещаващи само материално щастие. Човекът като образ и подобие Божие в светогледа им не е пасивно средство, а самостоятелна личност, способна да оказва влияние върху света, историята и дори върху Бога. Тя е способна да се обръща към Бога, да се бори с Него или да се отвръща от него. Само в силата на божествената си същност, човек действително може да бъде причина за дълбоки външни и вътрешни, духовни и исторически превратности и революции, водещи или към добро, или към зло. И само като богоподобен, той може да бъде способен на съ-работничество с Бога в синергическия процес на развитието на Богочовечеството. Случайното произведение не би било способно на това. В този смисъл, Бердяев и Булгаков приемат за реакционни всички системи, които разглеждат човека като средство и го потискат. Към тези системи се отнасят: авторитарната църква, самодържавието или някаква революционно-материалистическа идеология, в която човекът във времето си остава едно нищожество.
Разбира се Бердяев и Булгаков не приемат революцията от 1917-а г., нито нейната идеология, и не се причисляват нито към левия, нито към десния лагер. За пръв път те се опитват да атакуват противника си с неговото собствено оръжие. Така в речника им се появяват следните понятия „революция на духа“ или „революция в умовете и сърцата“. Понятието „революция“ трябва да се разбира в тесния смисъл на думата както като способност на човека за вътрешна промяна и покаяние, така и за външна промяна на света. Това разбиране е характерно за терминологията и на двамата мислители.
Бердяев и Булгаков критикували не самата революция, а нейния нихилистически дух. Те имали предвид творческа, възродителна, въодушевляваща, и преди всичко, религиозна революция. Бердяев говорил за „творческата революция на духа“ и именно по този начин той искал да бъде по-революционен, отколкото самите революционери.
„Човекът е бунтар“, казва Великият инквизитор от романа на Достоевски. За това младият Бердяев смята Иван Карамазов за най-анархически и най-революционно настроен, изхождайки „от всичко, което било написано досега“. Според него подобно на Йов, свободният човек като образ и подобие Божие, трябва да се бори с Бога.
След революцията от 1905-а г. Бердяев отнася понятието „революция“ само към вътрешното в човека: „Само вътрешната революция, оживотворена от новия Дух не довежда до разлагане, до гниене. Само такава революция е радикална. Нека тази велика революция да победи и реакцията и разлагането. Старата революция в Русия свърши,… не е ли време за нова революция?“
Но след революцията през 1917-а г. , понятието „революция“ става за него само отрицателно последствие от човешката свобода: „Революцията е съдбоносна за човека, отпаднал от божествените първооснови, който разбира свободата си като празно своеволие. Революцията се определя не от външните причини и условия, тя се определя отвътре. Тя означава катастрофални промени в първоначалното отношение на човека към Бога, към света и към хората… И същите пътища, които подтикват човека към престъпление, подтикват цялото общество към революциите“. Ние виждаме, как историческото събитие, а именно разочарованието от революцията е повлияло върху по-нататъшното понятие на Бердаев за „революция“.
Булгаков очаквал една друга революция: „…как ще се самоопредели интелигенцията в отношението си към религията, ще остане ли тя в предишното си състояние или ще извърши преврат в отношение на истинската революция в умовете и сърцата“. Той осъзнавал необходимостта от промяна в политическия и църковния живот, зависещ от вътрешния преврат в човека и че в тази връзка е необходима практическата дейност на всички християни. Призива на Христос към смирение, Булгаков приемал не като пасивно и мълчаливо подчиняване, а като призив към дейност, дори към революция.
По този начин, Булгаков искал да покаже, че християнството е свързано не с определена политическа позиция, а с активно съработничество на човека с Бога в Богочовешкия процес на определен исторически момент: „И Бог иска да има в синовете си личности, а не раби и не манекени. На него не Му е нужна нашата пасивност, а нашата актвност, свобода и мощ“.
Ако предположим, че за Бердяев и Булгаков, човекът е революционен образ и подобие Божие, то, разглеждайки философското им виждане, ще открием интересна разлика между двамата философи.
За Бердяев положителното понятие за революция се развива в отрицателното последствие на човешката свобода. За Булгаков, революцията винаги е съзнателен кризисен момент, където все още не е ясно, добри или зли ще бъдат последствията. Може да се каже, че Бердяев развива трагично-песимистичен проект, а Булгаков оптимистична система в идеята за София. Важното е, че и за двамата мислители, християнството не е чисто нравствено учение и суров аскетизъм, а нещо повече. Те били увлечени от красотата, богатството и радостта на християнския мироглед.
Но същевременно има разлика между двамата философи. Бердяев говори за християнското богатство на духовния свят, а Булгаков говори за богатството на тукашния свят.
Според Бердяев, християнският аскетизъм винаги има предвид безкрайния, богат мистически свят, най-високото стъпало на битието. За Булгаков аскетизмът е не само средство за познаване на себе си, на Бога и на образа и подобието Божие в себе си, но е и духовен фактор за развитието на културата, обществото и света. Целта на аскетизма е да се отдели свободата от необходимостта или от естествените закони и в тази свобода да се познае Бога. От това следва, че при Булгаков човекът творчески е по-активен отколкото при Бердяев.
Антропологията на Бердяев и Булгаков се отличава, преди всичко, в самата формулировка и в разбирането за човека като образ и подобие Божие. Човекът е призван към творчество в света. При Бердяев смисълът на историята се отнася към всяка отделна личност и нейното усъвършенстване. При Булгаков всеки човек е необходима част от Богочовешкия процес. Перспективите на човека не са ограничени със земния живот. Той намира утвърждаване на личността си във вечността и живее между двата свята.
Значението на религията и християнството при двамата е различно. Според Бердяев, християнството е утвърждаване и оправдаване на личността в личността на Христос и неговата цел е универсалното битие. При Булгаков, християнството е религия не само на личното спасение, но и истинско общуване между хората и историческа сила в Богочовешкия процес. Ако при Бердяев, човек решава да следва Христос и осъзнава сам себе си, то при Булгаков именно Христос освобождава човека и открива в него същество, което е духовно и свободно.
Бердяев предполага, че човек има висша природа и за това Бог съществува. Абсолютно свободният човек е доказателство за съществуването на Бога: „Ако съществува висша природа на човека, призвание към висша цел, то съществува и Бог, т.е. вяра в Бога. Ако няма Бог, то няма и висша природа на човека и остава само социален свят, основан на принципа на принудите“.
Според Булгаков: „Образът Божий е даден на човека. Той е вложен в него като неотстранима основа на битието му, а подобието е това, което човек осъществява върху основата на този образ, като задача на неговия живот“. Бердяев се обръща към човека като образ и подобие Божие, докато Булгаков се опитва да разбере самия образ и подобие Божие чрез съзерцанието на Първообраза.
Отец С. Булгаков е представител на руското богословие в християнския запад, който изисква справедлива оценка и което, разбира се, ще стане. Но на Запад, Бердяев получил по-голяма известност, отколкото неговите съвременници и другите руски философи.
Человек как образ и подобие Божие. Сопоставление философских антропологий Сергия Булгакова и Николая Бердяева-Регула Цвален.
