Лит. ев. Мат. 14:14-22:
И като излезе Иисус, видя много свят; и смили се над тях и изцели болните им.
А на мръкване приближиха се до Него учениците Му и рекоха: тук мястото е пусто, и времето вече напредна; разпусни народа, за да идат по селата и си купят храна.
Но Иисус им рече: няма нужда да отиват; дайте им вие да ядат.
А те му казват: ние имаме тук само пет хляба и две риби.
Той рече: донесете Ми ги тука.
И, след като заповяда народу да насяда на тревата, взе петте хляба и двете риби, погледна към небето, благослови и, като разчупи, даде хлябовете на учениците, а учениците – на народа.
И ядоха всички и се наситиха; и дигнаха останали къшеи дванайсет пълни коша;
а ония, които ядоха, бяха около пет хиляди души, освен жени и деца.
И веднага Иисус накара учениците Си да влязат в кораба и да минат преди Него насреща, докле Той разпусне народа.
***
Чудото е някакъв живец на съзнанието. Винаги си го припомняме като такова. Чудото е нещо, към което – съзнателно или не – е насочен взорът ни. Така и проповядваме чудесата – с насочен към тях взор. Не сме виждали много от тях – и въпреки това ние можем да ги познаваме, да ги забелязваме, да не ги забравяме, и дори можем да не бъдем изоставяни от тях.
Чудесата са нещо, към което винаги отиваме (а не просто си спомняме или желаем) и затова словото за тях толкова малко зависи от бремето на сегашното, на днешния ден. Чудесата са разположени в тяхно време и пространство, което неудържимо привлича и непоносимо изобличава – мисълта за чудесата е крехка; тя се стапя при първите признаци на съгласие с този свят – ето това ние наричаме неверие.
Днес обаче чухме за чудото, което всеки, абсолютно всеки от нас е преживял. Чудото на нахранването. Чудото, което ражда един от парадоксите на християнската проповед – най-трудно се говори за това, което всички знаят и с което са свикнали.
Как обаче можеш да свикнеш с това, че си нахранен? А ако не приемеш чудото, че си нахранен, можеш ли да ослепееш за всяко друго чудо? Можеш. Във варианта на същия откъс при св. Марк се казва, че учениците не възприемат чудото с ходенето по водата, „понеже“, казва евангелистът, „не се вразумиха от чудото с хлябовете, понеже сърцето им се беше вкаменило“.
Чудото се ражда там, където никой не оспорва факта, че хората са безпомощни. „Дайте им вие да ядат“ казва Божият Син на учениците. Но всеки се стъписва пред лицето на толкова много гладни хора. Не смее да мисли, че този глад може и да не зависи от паниката, която ни обхваща, когато искат от нас невъзможни неща.
Нещо повече – гладът е най-големият враг на свободата (в контекста на друга тема можем да кажем, че преситеността също е враг на свободата). Не можем да отидем в пустинята просто така и да слушаме словото, която никоя градска стена не може да вмести, защото се отдалечаваме от храната си. Страхът от глад е заклещил съзнанието ни там, където всичко е подсигурено. И затова няма нищо по-лесно да бъдем подмамени с обещанието, че ще бъдем насищани.
Едва ли всъщност бихме могли да изразим колко дълбоко разказът за едно чудесно насищане засяга естеството ни. В този разказ също така е и страхотният провал на всяка революция. Тя идва винаги с озъбеното обвинение, че Църквата отговаря на глада с думи.
Не- Църквата просто има какво да каже въпреки глада, когато никой друг не може. Защото Евангелието го казва. От него наследяваме смелостта да се доверим на думите: „Трудете се не за храна тленна“.
Този разказ е обиден за човека, ако просто припомня нахранването на няколко хиляди гладни хора. Нека не забравяме, че те последваха Господа после само заради хляба. Той знаеше това. Виждаше сърцата на тези хора, но и гладът им никак не Му беше чужд.
Всъщност, чудото с хлябовете започна много преди нахранването на петте хиляди в пустинята – с отказа на Божия Син да бяга от глада, дори и с цената на чудо – „Кажи на тия камъни да станат на хлябове!“. „Не само с хляб ще живее човек“ – беше отговорът на Бога в човека, на Бога пред всеки човек, във всяко едно време.
Чудото не спря и след това – хората, които Го търсеха след чудото бяха изобличавани -„Истина ви казвам, търсите Ме, защото ядохте от хлябовете“. Чудото не спира и днес, сега, защото ни храни с един въпрос – кое обикнахме ние -идването на хляба, или никога неотиващата си ситост от живота с Бога?
Или: към кое прибавяме хляба – към стомаха си или към достойнството си? Да, хлябът има едно такова забравено свойство – освен че ни храни, той може и да ни украсява. Всъщност, най-прекрасният сред нас нарича Себе си „Хлябът на живота“.
Такъв е светът на Неговата вяра – залък и дума са равни, защото нищо Негово не свършва. И както днешното евангелие ни учи – не свършва най-вече пред лицето на човека.
