Скъпи участници в днешната конференция!
Историята на взаимоотношенията между българския и руския народи наброява няколко столетия. Нашите страни отдавна са свързани със здравите възли на братска любов, едината православна вяра и общи духовно-нравствени ценности.
Още на границата на Х-ХІ век са възникнали тесните връзки между Българската и Руската Църкви. За това, по-точно, може да се съди по руските преписи от ХІ-ХІІ век на християнските произведения на българските средновековни школи (Остромирово Евангелие, Учителното Евангелие на Константин Преславски, Изборник на Светослав, Слово на свещеномъченик Иполит, Римски епископ). Още от времето на светия равноапостолен княз Владимир, Покръстител на Русия, който получил от България „йереи учени и книги доволно”[1], духовно са се свързали двата братски народа – руският и българският. През ХІІІ столетие Киевският митрополит Кирил се обърнал с молба към българския княз Яков-Светослав да изпрати препис на „Кормчая книга”. Интересното е, че изпратената по-късно „Кормчая”, както сега е доказано, самата тя се доближава не към южнославянския, а към първоначалния руски превод. Необходимо е да се отбележи, че България е дала на Русия не само относително пълно събрание на богослужебни книги и на книги, свързани с християнското мировъзрение, но тя е дала на Русия и литературния език.
Още по-силно е оказал влияние върху формирането на духовния облик на руските хора вторият „златен век” на българската духовна култура, свързан с имената на Теодосий Търновски и Патриарх Евтимий (ХІV век). В историческата наука този период е получил названието „второ южнославянско влияние”. Когато родните съчинения са били твърде малобройни и малко разпространени, тогава ние сме имали друга литература, която се е ползвала с много по-голямо уважение и съчувствие от нашите предци, повече е удовлетворявала техните духовни потребности и далеч е превъзхождала руската литература по количество, а често и по качеството на своите произведения, – писал митрополит Макарий (Булгаков)[2].
От България в Русия са дошли също така и православни йерарси. Същият митрополит Макарий (Булгаков) отбелязва, че първите ни изпратени епископи при светия княз Владимир, были из славян болгарских: да се намерят за целта надарени хора не било трудно, защото в България през това време вече значително процъфтявало християнското просвещение. Българските пастири проповядвали на нашия народ християнските истини на понятен за него език.
Вече през ХІV-ХV век, когато Русия се намирала под татарско-монголското иго, около 30 години е служил на Руската православна църква и завинаги останал в нейната памет най-големият за времето си деец на славяно-византийския свят – Светителят Киприан, сподвижник на Евтимий Търновски. Той се стремял да повдигне религиозно-националното самосъзнание на руския народ и значението на Москва като духовен център на формиращата се държава. Известно е, че Светителят собственоръчно е писал книгите, бил е познавач на църковните канони, ревнител на църковното богослужение и е превел от гръцки някои чинопоследования и служби[3]. Четейки московските летописи днес, ние виждаме историята на Русия от ХІV-ХV век през очите на светителя Киприан и неговите последователи. Известно е, че е съществувала дълбока духовна връзка между него и преподобни Сергий Радонежки. Запазило се е даже посланието на Светител Киприан до игумена на Земята Руска.
За укрепване на общуването между двата родствени народа са спомогнали и други личности от България. Ще спомена митрополит Григорий Цамблак и Пахомий Логотет, които са внесли своя значителен принос във формирането на руския летописен жанр, агиография, коригиране на богослужебните книги и църковни обреди.
Както отбеляза Светейшият Московски и на цяла Русия Патриарх Кирил: народите на Светата Рус със своето приобщаване към християнската вяра, към славянската писменост и култура до голяма степен са задължени на духовенството, учителите и мисионерите от братската Българска Църква[4].
За Русия ХV-ХVІ век са били време на национална консолидация, на възникване на централизирана държава с център Москва. За България този период е свързан със загубата на държавността и националната независимост, в резултат на агресивната завоевателна политика на Османската империя. Именно през тази историческа епоха Русия формира своята политическа мисия: да бъде твърда опора на Православието и да защитава единоверците братя-славяни.
В Руския държавен архив за древни актове се е запазило голямо количество грамоти от български манастири, в които те се обръщат към руския цар като покровител на Православието за финансова помощ.
Най-ранните сведения в документите на Посолското управление за пристигането в Русия на представители на българските манастири за материална помощ датира около ХVІ век. Това са пътни грамоти (листове) от 1558 г. на цар Иван ІV Грозни до игумена на Рилския манастир Григорий с братята за свободно придвижване от Москва в Суздал и обратно за събиране на милостиня, и от Москва в Смоленск и по-далеч до Литовската граница.
Покрай щедрите парични милостини за българските манастири и църкви, започвайки от ХVІ век, в България пристигат от Русия голямо количество славяно-руски ръкописи и книги, предимно от културен характер, не допускащи да угасне културно-националното съзнание на българския народ и поддържащи неговата грамотност и просвещение. Този руски книжен фонд е голям принос в съкровищницата на българската национална култура и на българския език, с които българската литература е живяла, почти до средата на ХІХ век, а българският език живее и до ден днешен. Върху руското културно наследство в България израства, започвайки от края на ХVІІІ век, и широко литературно движение за възраждане.
Надеждите на българския и другите православни народи на Балканския полуостров за помощ от Русия за освобождаване от турското иго се оживяват на границата на ХVІ-ХVІІІ в., когато младият руски цар Петър І се обявил против Турция. На 10 септември 1697 г. Петър І собственоръчно написал на Московския Патриарх Адриан за намерението си да освободи православното население на Балканите от турско иго. За съжаление, на замислите на царя-реформатор не било съдено да се сбъднат, освобождението на балканските народи станало след 200 години. Но в мирния договор между Русия и Турция, сключен на 3 юли 1700 година, в точка ХІІ се говорело за свободата на изповядване на Православието по тези земи.
Трябва да се отбележи, че след началото – през 1820 г. – на борбата на българското духовенство за църковна независимост от Константинополската Патриаршия болшинството руски йерарси, отнасяйки се със съчувствие към българското народно движение, заели сдържана позиция по отношение на възможността за автокефалия на Българската църква. Само Херсонският и Таврически архиепископ Инокентий (Борисов) защитавал правата на българите за възстановяване на Патриаршеството. Московският митрополит Филарет (Дроздов) считал за необходимо Константинополската Патриаршия да предостави на българите възможност свободно да се молят на Бога на родния си език и „да имат единоплеменно духовенство”, но отхвърлял идеята за независима Българска църква. В разгара на българо-гръцкото противопоставяне по въпроса за църковната самостоятелност, Руският Свети Синод в послание до Вселенския Патриарх Григорий от 19 април 1869 г. изразил мнение, че до известна степен са прави и двете страни – и Константинопол, съблюдаващ църковното единство, и българите, законно стремящи се да имат национална йерархия.
Веднага след оповестяване на постановлението на Синода и Събора на Константинополската Патриаршия от 16 септември 1872 г. за налагане на схизма на Българската Православна Църква, нейният екзарх Антим І се обърнал с послание към предстоятелите на автокефалните Православни Църкви, в което не признавал за законно и справедливо налагането на схизма, тъй като Българската Църква запазва неизменна преданост към Православието. Руският Светейши Правителствуващ (Управляващ) Синод не отговорил на това послание, но и не се присъединил към присъдата на Константинополския Събор, оставяйки без отговор посланието на Вселенския Патриарх Антим VІ за провъзгласената схизма.
Стремейки се да запази неутрално-примирителната си позиция в разгорелия се конфликт, Руският Свети Синод предприел редица мерки, насочени към преодоляване на изолацията на Българската Църква, още повече, че считал за недостатъчни причините за признаването й като разколническа. Светият Синод не признавал схизмата от 1872 г., за което заявил през 1878 г., и от 1880 г. до 1915 г. снабдявал Българската Църква със Свето Миро,обаче, вземайки под внимание позицията на Вселенската Патриаршия, Руската Православна Църква не поддържала пълно канонично общение с Българския екзарх.
Запазили са се многобройни материали за участието на представители на руското дворянство в помощ на българския народ и Църква през ХІХ столетие.
По-точно за построяването на двата храма във Варна. През 1861 г. при руския вицеконсул бил построен руският храм „Св.Николай” както за противодействие на католическата пропаганда, така и за споменаване на православните войни, загинали във войната през 1828-1929. Църквата съществувала благодарение на даренията на известната благотворителка княгиня Е.К.Воронцова и на паричните помощи на Руския Свети Синод. Още една църква била построена във Варна по завещание и със средства на варненския търговец руски поданник и почетен гражданин на Одеса – Параскева Николау.
Трябва да се отбележи ролята на Троицко-Сергиевата лавра и на другите манастири в развитието на руско-българските духовни връзки. Още през 1863 г. Синодът установил ежегодна църковна служба на 11 май в чест на славянските просветители Кирил и Методи, почитани в България и Русия. От Лаврата през 1903 г., в един от известните и близки на руските хора паметник в България – храма „Рождество Христово” в село Шипка, били командировани монаси от Лаврата за извършване на богослужения. Със себе си те взели книги и облачения, които предали на братята. Дарения в полза на българските църкви събирала не само Троицко-Сергиевата Лавра, но и други руски манастири.
В българския народ е жива паметта за Освободителната война от 1877-1878 г., в която Русия изиграла ключова роля, в резултат на което е станало освобождението на голяма част на България от турско иго. В памет от това събитие и в чест на Царя-Освободител Император Александър ІІ – в София по волеизлиянието и със средства на българския народ е бил издигнат храм-паметникът „Св. благ.княз Александър Невски”.
Цялата многовековна история на взаимоотношенията между нашите Църкви, историята на взаимна християнска любов и жертвеност, е била пролог и духовен фундамент на този подвиг. Затова, по думите на светейшия Патриарх Кирил, и незамлъква молитвата за руския Цар-Освободител Александър ІІ, за руските войни, отдали своя живот за освобождението на страната от османско иго в България[5].
Руско-българските връзки били многократно проверени на трайност и в сложния за нашите страни ХХ век.
През трагичните години на Първата световна война България и Русия се оказали от двете страни на фронтовата линия. Такъв е бил изборът на българския политически елит, скъпо струващ на народа му. Обаче Българската Православна Църква и тогава последователно се придържала към позицията на православното единство. Първата световна война за известно време прекъснала връзката между двете Църкви-Сестри. Но вече през 1922 г. Синодът на Българската Православна Църква постановил да се внесе в ектениите, произнасяни по време на литургията, моление за благосъстоянието на Руската Църква и на целия руски народ. Също през двадесетте години, въпреки настоятелните молби на полските власти, Българският Синод решително отказал да признае автокефалията на Полската Православна Църква, преди да получи съгласие за това от Московската Патриаршия. В българските храмове се отслужвали молебни за победа на руското оръжие, въпреки настойчивите препоръки на властите да не се допускат подобни манифестации в полза на някоя от воюващите страни.
Когато Русия, в това число, и в резултат на тази война, е залята от революционните събития и последващата вълна на страшната гражданска война, българският народ, въпреки следводенните трудности, оказал на руските емигранти сърдечно гостоприемство. Важна роля в историята на Българската Православна Църква и България, като цяло, през периода 1920-1940 г. е играла многохилядната руска следреволюционна емиграция, сред която видна част съставяли свещенослужителите, преподавателите по богословие и църковните активисти-миряни. Когато в резултат на гражданската война част от руските архиереи се оказали в емиграция в Истанбул, тях ги приютила в своята константинополска резиденция Българската екзархия. Вече в началото на 1920-те години в България започнали да се появяват многобройни руски дружества, културни, учебни, благотворителни заведения; работели са три болници на Руското дружество на Червения кръст; печатали се почти 100 руски вестници и списания; съществували издателства; художници-емигранти рисували икони и фрески в най-известните български храмове. През 1920 година 55% от населението на страната било неграмотно, и руската интелигенция (около 7000 души) изиграла голяма роля в развитието на просвещението в България. От 1920 г. до 1948 г. в Софийския университет са чели лекции 36 руски преподаватели (сред тях 26 професора). Значителен принос в развитието на българското духовно образование внесли руските богослови – професор Николай Никанорович Глубоковски, станал един от създателите през 1923 г. на Богословския факултет на Софийския университет и на богословската наука в страната, професор-протопрезвитер Александър Петрович Рождественски, професор Михаил Емануилович Поснов, протопрезвитер Георгий Иванович Шавелски и други.
Архиереите на Синода на Руската Православна Църква зад граница били първите йерарси от Поместните Православни Църкви, които встъпили в евхаристийно общение с Българската Екзархия.
Българските църковни власти безпрепятствено зачислявали на служба руските свещеници, устройвали ги в манастири, назначавали ги за преподаватели в духовните училища и семинарии, оказвали им пълно съдействие за създаването на руски църкви и руски православни общини по местата, където се намирали руските емигрантски колонии, руските училища, части от руската армия.
С „братска църковна благосклонност” Светият Синод на Българската екзархия разрешил създаването на самостоятелни руски общини и манастири. През тези дни ние отбелязваме 100-годишнината от освещаването на руския храм „Свети Николай” в София, който в първите години след Втората световна война става Подворие на Руската Православна Църква в България. На 11/24 септември 1914 г. при многобройно стичане на вярващи, в присъствието на премиер-министъра на България, главата на Руската дипломатическа мисия – А.Савински и дипломати от приятелските на Русия държави, бил извършен чин за освещаването на храма, който е бил храм на Посолството на Руската Империя. В неговата крипта е погребан архиепископ Серафим (Соболев) – забележителен деец на руската църковна емиграция, който се ползва с любовта и уважението на православните българи. През 1925 г. негов помощник станал приелият сан след обет негова светлост княз Андрей Ливен, по мнението на съвременниците му – най-видната личност на руското дворянство в България.
По такъв начин, руската църковна емиграция в България оставала забележително явление в църковния живот на страната, подарявайки й цяла плеяда от знаменити богослови, пастири, архипастири, и укрепвайки многовековните връзки между Руската и Българската църкви.
По време на Втората световна война много архиереи съветвали българските власти да се въздържат от война с СССР и по всякакви начини да се освободят от връзките с Германия. Българската Православна Църква била наричана главен русофил в страната, което в онези исторически условия звучало като обвинение. Изразяването на любов към Русия не изчезнало от посланията и проповедите на българските митрополити даже след нападението от Германия на Съветския съюз. Митрополит Стефан – единственият от православните архиереи от Източна Европа, публично протестирал срещу това, наричайки в своите проповеди германската агресия „най-великото грехопадение, прелюдия към Второто Пришествие” и обвинил онези, които започнали това невиждано братоубийство. За подобни изказвания митрополитът многократно бил подлаган на нападки от профашистките кръгове в България.
Обаче, въпреки войната и окупацията, Българската Православна Църква продължавала да решава стоящите пред нея важни и неотложни задачи, и по-точно проблема по сваляне на схизмата. Още през октомври 1944 г. Софийският митрополит Стефан помолил Светия Синод на Руската Църква за съдействие в нейното преодоляване. На 22 ноември 1944 г. Синодът обещал поддръжка и посредничество при преговорите с Константинополската Патриаршия. През февруари 1945 г. в Москва, по време на тържествата по случай интронизацията на новия Московски Патриарх, се провела беседа на Светейшия Патриарх Алексий І с Александрийский Патриарх Христофор и Антиохийския Патриарх Александър ІІІ, а също и с представители: на Константинополския Патриарх – Тиатирския митрополит Герман, и на Йерусалимския Патриарх – Севастийския архиепископ Атинагор, на която бил обсъждан „българският църковен въпрос”. Резултатите от тези обсъждания Патриарх Алексий І изложил в писмото си до Българския екзарх от 20 февруари 1945 г.
Усилията на Руската Православна Църква се увенчали с успех. На 13 март 1945 г. на представителите на Българската Православна Църква бил връчен томос, подписан от Патриарх Вениамин и от всички членове на Светия Синод на Константинополската Църква, с който се отменяла схизмата и се признавала автокефалията на хилядолетната Българска Православна Църква. Голямото значение на помощта на Светейшия Патриарх Алексий І за отмяна на схизмата многократно е отбелязвано от ръководството на Българската Църква.
През 1953 г. в Българската православна църква било възстановено Патриаршеството – древен венец и чест на тази Църква. Руската православна църква била една от първите, която признала възстановяването на Българското Патриаршество и до голяма степен съдействала за неговото признаване в целия православен свят. В Москва, към храма „Успение Богородично” в Гончари през 1948 г. било създадено Подворие на Българската православна църква, а храмът „Св. Николай” в София станал Подворие на Руската Православна Църква в България.
През август 1961 г., след настоятелното ходатайство на Руската православна църква Вселенската Патриаршия все пак признала достойнството на Българския Патриарх Кирил, и делегацията последна могла да участва във Всеправославното съвещание през 1961 г. на гръцкия остров Родос.
По-нататък приятелските връзки между нашите Църкви продължили да се развиват активно.
През годините на недалечната криза в българската църква, Руската православна църква, както и всички Поместни Православни Църкви, запази канонично общение с Патриарх Максим и категорично отказа да признае разколническия синод. Московската Патриаршия до голяма степен съдейства за преодоляване на разкола: тя зае най-твърда позиция по отношение на разколниците по време на Събора през 1998 г., в който взеха участие предстоятелите и представителите на Поместните Православни Църкви, и застана в подкрепа на Патриарх Максим и Синода на Българската православна църква. Приснопаметният Светейши Патриарх Алексий ІІ положи много усилия, последователно убеждавайки държавните власти на България в недопустимостта на политическа намеса в работата на Църквата и от необходимостта да се осигурят юридически права за запазване на храмовете и другото имущество, принадлежащо й в течение на векове. Днес тежката и продължителна борба с разкола е приключила.
Приветствайки Предстоятеля на Българската Православна Църква Патриарх Неофит и членовете на делегацията в древния Данилов манастир – духовен и административен център на Руската Църква през май тази година – Светейшият Московски и на цяла Русия Патриарх Кирил каза: „Аз с голямо удовлетворение свидетелствам за това, че отношенията между нашите братски Църкви са на много високо ниво, на тях няма да се отрази никаква политическа конюнктура, никакви промени в политическите възгледи, ставащи в Европа. Така и трябва да бъде, защото в основата на тези отношения е общата вяра и опит от участието в освободителната борба, станала част от историческата памет на руския и българския народи.
Убеден съм, че днес е особено важно да се развиват и укрепват връзките между нашите народи. Здравата основа на тези връзки – това е не само в общността на нашата история и култура, но и в присъщия на нашите народи общ възглед по много проблеми и предизвикателства на съвременността, в общите нравствени ориентири, сформирани от православната вяра.
Благодаря за вниманието!
[1] Татищев В.Н. История российская с самых древнейших времен. –в 8-ми т. – М., 1994. – Т.1, с.38
[2] Макарий (Булгаков), митр. История Русской Церкви. – В 12-ти т. – Т.3, с.299
[3] Макарий (Булгаков), митр. История Русской Церкви, Т. 3, с.269
[4] Журнал Московской Патриархии, № 6, 2014, С. 15.
[5]Электоронный ресурс: https://mospat.ru›ru/2014/05/23/news102817/ (20.11.2014)
