Отговаряйки на въпроси на гръцката църковна информационна агенция „Ромфеа”, председателят на Отдела за външни църковни връзки към Московския Партриархат, Волоколамският митрополит Иларион, разказа за неотдавна състоялата се визита на Светейшия Патриарх Московски и на цяла Русия Кирил в Албанската Православна Църква и същевременно засегна темата за религиозната ситуация в Украйна.
―Ваше Високопреосвещенство, вие се намирате в столицата на Албания Тирана, където сега Предстоятелят на Руската Православна Църква е на своята първа визита. Как бихте могли да коментирате това?
― Визитата на Светейшия Патриарх Кирил има историческо значение, доколкото това е първото посещение на Предстоятеля на Руската Православна Църква в пределите на Автокефалната Албанска Църква.
Историята на отношенията на нашите Църкви датира от десетилетия. Точно преди 70 години, през април 1948 г., делегация на Руската Православна Църква, оглавявана от Ужгородския и Мукачевски еписком Нестор, посещава Албания, за да присъства на епископската хиротония на архимандрит Паисий (Водица), впоследствие станал Предстоятел на Албанската Православна Църква. В резултат на известните трагически събития в живота на Православието в Албания през ХХ век, тези отношения отслабват, но в последните години започват да укрепват – ние пазим с топли чувства паметта за многочислените визити на Блажения Архиепископ Анастасий в пределите на Московския Патриархат, последната от които се състоя в края на миналата година. Надяваме се, че първата мирна визита на Предстоятеля на Руската Православна Църква в Албания ще открие нова страница в историята на взаимоотношенията между нашите Църкви.
― Преди няколко дни Вселенският Патриарх прие за разглеждане въпроса за предоставяне на автокефалия на Украйна. Как това решение беше прието в Руската Църква?
― С недоумение. За приетото решение не беше уведомен нито Светейшият Патриарх Кирил, нито Киевският и на цяла Украйна митрополит Онуфрий. В оповестеното съобщение се говори, че Синодът „е приел молбата за предоставяне на автокефалия от страна на църковни и политически представители на милиони православни украинци”. Според официалната държавна статистика, каноничната Украинска Православна Църква обединява повече от 12 000 общини в цяла Украйна – два пъти повече отколкото двете групи на украинския разкол, взети заедно.
Истинското състояние на духовния живот на каноничната Украинска Църква и на украинския разкол е видимо – да сравним например броя на монашестващите. Сега в каноничната Украинска Православна Църква има почти 5 000 монаси. В така наречения Киевски патриархат има малко над 200 манастирски населници, което показва, че в така наречената автокефална църква има всичко по 15 човека в 12 манастира. В пресата нерядко се позовават на данни, платени от някои спонсори на социологическите проучвания. Но посочените в тях цифри противоречат на това, което виждаме със собствените си очи и което не е трудно да се провери.
В действителност, милиони православни вярващи в Украйна стоят зад нашата Църква – и това е видно от мащабните кръстни ходове на каноничната Църква в цяла Украйна, която ежегодно събира стотици хиляди богомолци. Защо обаче нашите събратя в Константинопол не се интересуват от мнението на тези милиони вярващи? Предоставянето на автокефалия на разкола, въпреки изявлението на каноничната Църква, от която изхожда този разкол, няма бъдеще. Това ще доведе не до обединение на Православието, а до задълбочаване на вече съществуващите разделения и до по-нататъшна дестабилизация на украинското общество.
―Все пак, необходимо ли е съгласие на всички Църкви за приемането на решение за даване на автокефалия? Няма ли Вселенският Патриархат право да придвижва този въпрос, както това е било с даването на автокефалия на Руската Църква?
― Константинополският Патриарх Йеремия II, пребивавайки в Москва през 1589 година, обявява предоставянето на Патриаршеско достойноство на Руската Църква. В онези времена е било невъзможно да се общува бързо с останалите източни Патриарси. Но другите първосветители не се съгласяват с това, че техният събрат действа еднолично, без тяхно участие. И даже когато през 1590 година на Събора в Константинопол, тримата Патриарси – Константинополският Йеремия, Антиохийският Йоаким и Йерусалимският Софроний, утвърждават създаването на Патриаршията в Русия, тя не е била призната всеправославно, поради отсъствието от Събора на Александрийския Патриарх Свети Мелетий Пигас, който оспорва това решение. И само когато всички четирима източни Патриарси, представляващи Православието в пълнота, на нов събор в Константинопол през 1593 г. утвърждават Патриаршеското достойнство на Руската Църква, само тогава то придобива безспорен авторитет.
Редът за провъзгласяване на нова автокефална Църква многократно и щателно е разглеждан в рамките на подготовката на Светия и Велик Събор, и тогава е намерен консенсус между всички Поместни Православни Църкви за това, как следва да протече това провъзгласяване на автокефалия. Съгласувана е процедура, която предвижда всестранното участие в този процес – и на Църквата-майка като инициатор за предоставянето на автокефалия на своя част, и на Константинополския Патриарх като координатор в постигането на единомислие между Поместните Православни Църкви, и накрая – на всички автокефални Православни Църкви, без съгласието на които е невъзможно предоставянето на каквато и да било автокефалия. Успяхме да съгласуваме всичко, освен техническите, протоколни въпроси като реда на подписите. В останалото всички бяха съгласни.
Какво обаче наблюдаваме в сегашната ситуация? Процесът на провъзгласяване на автокефалия е иницииран не само без съгласието на Църквата-майка – Руската Православна Църква, но дори заобикаляйки каноничната Украинска Православна Църква. Вместо това, съдбата на Православието в Украйна се решава от разколниците, държавните и светски власти, депутатите в парламента, много от които са униати или представители на други религии и конфесии. Дали наистина обаче подобна автокефалия може да бъде утвърдена с подписите на Предстоятелите на Поместните Православни Църкви?
― Ваше Високопреосвещенство, възможно ли е темата за автокефалията да е свързана с предстоящите президентски избори в Украйна? Намирате ли, че президентът на Украйна използва този деликатен религиозен въпрос?
― Инициаторите на така наречения проект «Единна поместна църква в Украйна» са настоящите власти, разколническите групировки и гръко-католиците. Политиците виждат в това възможност успешно да започнат предизборната си кампания на фона на влошаващата се икономическа ситуация в страната. Разколниците, които при поддръжката на властта продължават и сега да завземат храмовете на каноничната Църква в Украйна, се нуждаят спешно от легализация и поддръжка на всяка една от каноничните Църкви в православния свят.
А за униатите, обединението на разколниците и получаването на официален статус в православния свят – това е поредният проект, насочен към подчиняване на Православието на Рим. Първото обръщение на Върховната Рада към Патриарх Вартоломей през 2016 г., е инициирано от депутати, болшинството от които са униати. Сегашният проект също се реализира при активна поддръжка на държавните чиновници и депутати, принадлежащи към униатската църква. Ръководството на Украинската гръко-католическа църква открито заявява, че признанието на неканоничните деноминации от Константинополския Патриарх е първата крачка, след която следва «обединение на всички Църкви на Владимировото кръщение». При това положение нима униатите също искат да получат автокефалия? Не, те искат православните «да се обърнат в подчинение на Рим» .
Лъжлив и антицърковен е по своята същност политическият лозунг на привържениците на автокефалията: «На независимата държава – независима Църква». По тази логика следва да се разделят и другите исторически Поместни Църкви – Александрийската, Антиохийската, Йерусалимската, Сръбската и т.н. Да се разделят на множество части, според числото на страните, които попадат в тяхната каноническа юрисдикция.
Между другото, интересно е да се отбележи, че у нито един от украинските политици не възниква възражение относно единството на униатите или на римо-католиците с Рим. Защо тогава единството на Украинската Православна Църква с Московския Патриархат причинява такава яростна реакция?
― Как Вие виждате деня, следващ евентуалното предоставяне на автокефалия на Украйна? Ще започне ли отново «студена война»?
― Ние знаем че вече в продължение на години, между двете древни Патриаршии – Антиохийска и Йерусалимска – отсъства евхаристийно общение, и че независимо от усилията на Константинополския Патриархат и другите Поместни Православни Църкви, този болезнен проблем не се решава. Обърнете обаче внимание, че в този случай става дума за една единствена църковна общност, намираща се в столицата Катар – Доха, чиято численост не надхвърля и стотина човека.
Страшно е дори да се мисли какво може да се случи ако сценарият за предоставяне на автокефалия на украинските разколници се реализира на практика. Трябва да се знае, че мащабът на проблемите, които ще възникнат ще е съвършено друг – става въпрос за съдбата на не една енория, както е в Катар а на повече от 12 хиляди енорий на нашата Църква.
Разколът в световното Православие, който е неизбежно следствие от тази невярна стъпка, може да се сравни само с разделението между Изтока и Запада през 1054 година. Ако това се случи, Православното единство ще бъде погребано. Поради това, аз лично не искам и да се опитвам по какъвто и да било начин да си представям «следващия ден». Вярвам обаче, че солидарната позиция на Поместните Православни Църкви, нееднократно изразявана в миналото, ще удържа и занапред Вселенското Православие от разкол. Тази солидарна позиция рано или късно ще върне разколниците в лоното на Църквата. Вярвам в това и се моля за това.
― Накрая бих искал да Ви помоля да кажете няколко думи за Албанския Архиепископ Атанасий и за значимото дело, което той върши в продължение на много години.
― С Негово Блаженство аз се познавам от години. С него се срещахме на различни междуправославни и междухристиянски форуми, където аз имах възможността да се убедя в неговата мъдрост, дълбочината на богословската му мисъл и вниманието му към всичко, което касае живота на Църквата и делото на проповядването на Христовото Евангелие на «далечни и близки» (Еф. 2:17).
Мисля, че именно благодарение на тези негови качества на изключителен богослов и мисионер, се възроди Албанската Православна Църква, която понесе жестоки гонения в миналия век. Такива гонения преживя и Руската Православна Църква, поради което, за нас е особено радостно да видим разцвета на църковния живот в Албания, извършващ се чрез самоотвержения подвиг на нейния Предстоятел, на епископата, клира и миряните.
От Службата по комуникации към Отдела за външни църковни връзки/Патриархия.ru
