15 октомври 2018 г.
Заявлението е прието на заседание Светия Синод на Руската православна църква на 15 октомври 2018 года в Минск.
С най-голяма болка Светият Синод на Руската православна църква приема оповестеното на 11 октомври 2018 година съобщение на Константинополската патриаршия за приетите от нея решения на Светия Синод:
за потвърждаване на намерението да «предостави автокефалия на Украинската православна църква»; за откриване в Киев на «ставропигия» на Константинополската Патриаршия; за «възстановяване в «архиерейски и йерейски чин» лидерите на украинския разкол и техните последователи и «възвръщането на вярващите им в църковно общение»; за «отмяна на действието» на съборната грамота на Константинополската патриаршия от 1868 година, относно преминаването на Киевска митрополия в състава на Московската патриаршия.
Тези незаконни решения, приети едностранно от Синода на Константинополската Църква игнорират призива на Украинската православна църква и цялата Руска православна църква, както и на братските Поместни православни църкви, техните Предстоятели и архиереи към всеправославно обсъждане на въпроса.
Встъпването в общение с отклонилите се в разкол и още повече – отлъчени от Църквата, е равносилно на отклоняване в разкол и се осъжда строго от каноните на Светата Църква: «Ако … някой от епископите, свещениците, дяконите или или някй друг от църковния клир се окаже, че е съобщник с отлъчените от общение, да бъде и сам извън църковно общение, като създаващ объркване в църковния чин“ (правило 2 на Антиохииския събор; Апостолски правила 10, 11).
Решението на Константинополската Патриаршия за „възстановяване“ на каноничния статут и приемане в общение на бившия митрополит Филарет Дунисенко, отлъчен от Църквата, игнорира редица последователни решения на Архиерейските Събори на Руската Православна църква, чиято правомерност е безспорна.
С Решение на Архиерейския Събор на Украинската православна църква в Харков на 27 май 1992 година митрополит Филарет (Денисенко), поради неизпълнение на дадено клетвено обещание пред Кръста и Евангелието на предшестващия Архиерейски Събор на Руската Православна църква, е отстранен от Киевската катедра и е запретен в свещенослужение.
Архиерейският Събор на Руската православна църква с определение от 11 юни 1992 година потвърждава решението на Харковския Събор, лишава от духовен сан Филарет Денисенко и му отнема всички степени на свещеническо служение, поради следните обвинения: „Жестоко и високомерно отношение към подведомсвеното му духовенство, диктат и шантаж (Тит. 1. 7-8; Апостолско правило 27); въвеждане в заблуждение вярващите чрез своето поведение и личен пример (Матей 18: 7; Правило 3 на Първия Вселенски Събор, Правило 5 на Шестия Вселенски Събор); престъпване на клетвата (Апостолско правило 25); публична клевета и хула на Архиерейски Събор (Правило 6 на Втория Вселенски Събор); извършване на свещенодействия, включително ръкоположения в състояние на запрещение (Апостолско правило 28); разделяне на Церквата (Правило 15 на Двукратния Събор)». Всички ръкоположения, извършени от Филарет в състояние на запрещание след 27 май 1992 година, и наложените от него запрещения са признати за недействителни.
Въпреки нееднократните призиви към покаяние, след лишаването от архиерейски сан, Филарет Денисенко продължава разколническата си дейност, в това число и в пределите на други Поместни Църкви. С Определение на Архиерейския Събор на Руската православна църква през 1997 г., е предаден на анатема.
Посочените решения са признати от всички Поместни православни църкви, в това число и Константинополската Църква. В частност, Светейшият Константинополски патриарх Вартоломей в отговор от 26.08.1992 г. на писмо на Светейшия Патриарх Московски и на цяла Русия Алексии II, по повод отстраняването на Киевския митрополит Филарет, пише: „Нашата Свята и Единна Христова Църква, признавайки пълнотата на изключителната компетентност на Вашата Светейша Руска Църква по този въпрос, приема горепосоченото Синодално решение“.
В писмото на Светейшия Патриарх Вартоломей до Светейшия Патриарх Алексии II от 7 април 1997 г. относно анатемосването на Филарет Денисенко е посочено: „След като научихме за споменатото решение, ние го оповестихме на йерархията на нашия Вселенски Престол и помолихме да няма никакво църковно общение със споменатите лица“.
Сега, след повече от две десетилетия, Константинополската Патриаршия по политически причини отстъпва от своята позиция.
В своето решение да оправдае лидерите на разкола и да „узакони“ неговата йерархия, Светейшия Синод на Константинополската Църква се позовава на несъществуващи „канонични привилегии на Константинополската Патриаршия да приема жалби на архиереи и клирици от всички автокефални Църкви“. Тези претенции във вида в който понастоящем Константинополската Патриаршия заявява, никога не са имали подкрепата от Единната Православна църква: те не се основават на свещените канони и пряко противоречат в частност, на 15 правило на Антиохийския Събор „Ако някой епископ, обвиняван в някои престъпления, бъде съден от всички епископи на областта и всички едногласно издадат срещу него единна присъда, такъв по никой начин не бива да бъде съден от други епископи, а нека бъде твърда издадената от епископите на областта единогласна присъда“. Тези претенции се опровергават и от практиката на решенията на Светите Вселенски и Поместни Събори и от тълкуванията на авторитетни канонисти от византийско и по-ново време.
В тази връзка, Йоан Зонара пише: „Константинополската Патриаршия се признава за съдия не изобщо над всички митрополити, но само по отношение на тези, които са му подчинени. Защото нито сирийските митрополити, нито палестинските, нито финикийските, нито египетските не се призовават против волята му в своя съд, но сирийските подлежат на съдене от Антиохийския Патриарх, палестинските – от Йерусалимския Патриарх, а египетските – от Александрийския Патриарх, които ги ръкополагат и на които са подчинени“.
Невъзможността да се приемат в общение осъдените в иностранна Поместна Църква се урежда в 116 (118) правило на Картагенския Събор: „Който е бил отлъчен от църковно общение … тайно се е промъкнал в задморски земи, за да бъде приет в общение, нека се подхвърли на изключване от клира“. В същия дух е и каноничното послание на Събора до Папа Целестин: „тези, които са отлъчени от общение в своята епархия, да не бъдат приемани в общение с вашите светини… Какъвто и да е случаят, той трябва да бъде решен на техните места.“
Преподобният Никодим Светогорец в своето творение Пидалион, представляващо авторитетен източник на църковно-каноничните правила на Константинополската Църква, тълкува 9-тото правило на IV Вселенски Събор, отхвърляйки лъжливото мнение за правото на Константинопол да разглежда дела на други Църкви: „Предстоятелят на Константинопол няма право да действа в диоцезите и областите на другите Патриарси, и това правило не му дава право да приема жалби по всеки един въпрос във Вселенската Църква …“ Изброявайки редица аргументи в полза на това тълкуване и позовавайки се на практиката на решенията на Вселенските Събори, преподобният Никодим прави следния извод: „Понастоящем … Предстоятелят на Константинопол е пръв, единствен и последен съдия на подчинените му митрополити, но не над тези, които са подчинени на останалите Патриарси. Защото както, беше казано, последен и всеобщ съдия на всички Патриарси – това е Вселенският Събор и никой друг“. Въз основа на изложеното, следва че Синода на Константинополската Църква няма канонични права да отменя съдебни решения, приети от Архиерейския Събор на Руската Православна църква.
Присвояването на пълномощия да отменя съдебни и други решения на Поместните Православни църкви, е само едно от проявленията на новото лъжеучение, провъзгласявано понастоящем от Константинополската Църква и приписващо на Константинополския Патриарх правото „пръв без равни“ (primus sine paribus) с повсеместна юрисдикция. „Това виждане на Константинополската Патриаршия за собствените си права и пълномощия е в непреодолимо противоречие с многовековната канонична традиция, на която се гради битието на Руската Православна църква и на другите Поместни Църкви“ – предупреждава Архиерейският Събор на Руската Православна църква през 2008 година в определението „За единството на Църквата“. В същото това определение, Съборът призовава Константинополската Църква „докато бъдат поставени на разглеждане изброените по-горе нововъведения, да внимава и да се въздържа от стъпки, които могат да навредят на православното единство. Това се отнася особено до опитите да се преразглеждат каноничните граници на Поместните Православни църкви“.
Актът от 1686 година, потвърждаващ пребиваването на Киевската митрополия в състава на Московската Патриаршия и подписан от Светейшия Константинополски Патриарх Дионисий IV и Светия Синод на Константинополската Църква, не подлежи на прераглеждане. Решението за неговото „оттегляне“ не може да породи действие поради противоречието му с канона. В противен случай, би било възможно анулирането на който и да било документ, определящ каноничната територия и статус на Поместна Църква – без значение на нейната древност, авторитет и общоцърковно признание.
В Синодалната грамота от 1686 г. и другите съпътстващи я документи не се споменава за временния характер на предаването на Киевска Митрополия под юрисдикцията на Московската патриаршия, нито за това, че този акт може да бъде отменен. Опитите на йерарсите на Константинополската Патриаршия по политически и себеугоден начин да преразгледа посоченото постановление, след повече от 300 години от издаването му, противоречи на духа на свещените канони на Православната Църква, не допускащи възможност за преразглеждане на установени и неоспорени в продължение на продължителен период от време църковни граници. В тази връзка, правило 129 (133) на Картагенския Събор гласи: „Който … е обърнал някое място към вселенското единство и го е имал под свое ведомство три години, без някой да е заявил права върху него, от такъв никой вече не може да иска това място, а още по-малко, ако през тия три години е имало епископ, който е можел да заяви правата си, но е мълчал”. А 17 правило на IV Вселенски Събор установява 30 годишен давностен срок по отношение на възможността за съборно прераглеждане на спорове за принадлежността дори на отделни църковни общини: „Общините във всяка епархия… трябва неизменно да пребивават под властта на епископите, които ги управляват и особено, ако в продължение на 30 години същите безспорно са имали под своя отговорност и управление“.
И как е възможно да се отмени решение, което е влязло в сила преди три века? Това би означавало опит да приемеш „за несъществуваща“ цялата последвала история на развитието на църковния живот. Константинополската Патриаршия като че ли не забелязва, че Киевската митрополия от 1686 година, за чието връщане се говори сега, е имала граници, съществено различаващи се от съвременните граници на Украинската Православна църква, и обхваща само малка част от последната. Киевска митрополия понастоящем като такава включва в себе си града Киев и няколко прилежащи към него района. Най-голямата част от епархията на Украинската Православна църква, особено на изток и на юг, са основани и са се развили в състава на вече автокефалната Руска Православна църква и се явяват плодове на нейната многовековна мисионерска и пастирска дейност. Сегашното деяние на Константинополската Патриаршия са опити да превземе това, което никога не й е принадлежало.
Актът от 1868 година поставя предела на двеста годишния период на принудително разделение в многовековната история на Руската Църква, която, въпреки променящите се политически обстоятелства, неизменно се самоопределя като едно цяло. След обединението на руската църква през 1686 г. за повече от три века никой не се съмнява, че православните украинци са паство на Руската Църква, а не на Константинополската патриаршия. И сега, въпреки натиска на външни антицърковни сили, това многомилионно паство цени единството на Църквата на цяла Русия и остава верно на нея.
Опитът на Константинополската патриаршия да реши съдбата на Украинската Православна църква без нейно съгласие представлява антиканонично посегателство на наследството на други народи. Църковното правило гласи: „Същото това да се спазва и в други области и във всички епархии, та никой от боголюбезните епископи да не простира властта си над друга епархия, която по-преди и от самото начало не е била в негови или на предшествениците му ръце; ако ли някой я простре и насилствено си подчини някоя епархия, нека я върне, за да не се нарушават правилата на светите отци: под булото на свещенослужене да не се промъква надменността на гражданската власт и незабелязано да не изгубим оная свобода, която ни е дал със Своята свещена кръв нашият Господ Иисус Христос, Освободителя на човешкия род”. (Правило 8 на III Вселенски Събор). Под осъждането на това правило попада и решението на Константинополската Патриаршия за учредяване по съглашение със светските власти на своя „ставропигия“ в Киев, без знанието и съгласието на свещеноначалието на Украинската Православна църква.
Лицемерно оправдавайки се със стремеж към възстановяване единството на Православието в Украйна, Константинополската Патриаршия със своите безразсъдни и политически мотивирани решения задълбочава разделението и утежнява страданията на каноничната Православна църква в Украйна.
Приемането на общение с разколници и анатемосани от друга Поместна църква лица, с всички ръкоположени от тях „епископи“ и „клирици“, посегателството на чуждо канонично наследство, опитът да се отрече от собствените си исторически решения и задължения – всичко това извежда Константинополската Патриаршия от каноничните предели, и за наше голямо съжаление, прави невъзможно продължаването на евхаристийното общение с нейните йерарси, духовенство и миряни. Отсега и занапред, до отричането на Константинополската Патриаршия от приетите от нея антиканонични решения, за всички свещенослужители на Руската Православна църква е невъзможно съслужението с клириците на Константинополската Патриаршия, а за миряните – участието в тайнствата, извършвани в техните храмове.
Преминаването на епископи или духовници от каноничната църква към схизматиците или влизането в евхаристично общение с тях е каноническо престъпление и води до съответните запрещения.
Със съжаление си спомняме предсказанието на нашия Господ Исус Христос за времената на измамата и за особеното страдание на християните: „И понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта (Мт. 24:12); В условията на такова дълбоко подкопаване на основите на междуправославните отношения и пълното пренебрегване на хилядолетните норми на църковно-каноничното право, Светият Синод на Руската Православна църква смята за свой дълг, да защитава основните принципи на Православието, на Свещеното Предание на Църквата, които се подменят от нови и чужди учения за вселенската власт на първия от Предстоятелите.
Ние призоваваме Предстоятелите и Свещените Синоди на Поместните Православни църкви да оценят правилно посочените по-горе антикантонични действия на Константинополската Патриаршия и към съвместно намиране на начини за изход от тази най-тежка криза, която разкъсва тялото на Едната Свята Съборна и Апостолска Църква.
Изразяваме нашата всестранна подкрепа на Блаженейшия Киевски и на цяла Украйна митрополит Онуфрий и на цялата пълнота на Украинската Православна църква в особено трудното за нея време. Молим се за укрепване на верните чеда, в мъжествено отстояване на истината и единството на каноничната Църква в Украйна.
Молим архипастирите, духовенството, монашестващите и миряните на цялата Руска Православна църква за усилят молитвите за своите единоверни братя и сестри в Украйна. Молитвеният покров на Пресвятата Небесна Царица, на преподобните Киево-Печерски отци, на преподобния Йов Почаевски, на новомъчениците и изповедниците, и на всички светии на Руската Църква, да пребъдат с всички нас.
