Днес бих искал да поговоря с вас за Тайнството Евхаристия. Участието в Тайнството Евхаристия – това е център на духовния живот на всеки православен християнин. Също така то е свидетелство за това, че човек е член на Църквата.
Алексей Илич Осипов в една от своите лекции достатъчно остро, но правилно казва: „Ако се следва евангелската логика, то човек, който не се причастява, не е член на Църквата”. Той може да бъде вярващ и православен човек в широкия смисъл на тази дума, но той не е член на Църквата. До ден днешен действат Апостолските правила за участие в Тайнството Евхаристия минимум един път месечно. Защо днес ние говорим за практиката на Причастяването? Съществува известна разлика в традициите в Руската, Българската, Сръбската, Гръцката Църкви относно редовността на участие в Тайнството Евхаристия. Тези традиции и правила за подготовка не са от днес. Те са резултат от достатъчно дълъг исторически процес. Ако се направи опит за исторически обзор на измененията, би трябвало да се обхванат всички епохи. За тази цел ще е необходимо доста продължително време. Аз няма сега да правя такъв обзор, макар че това е много интересна тема даже в историята на Руската православна църква. Достатъчно е да се каже, че в първите векове от съществуването на Църквата, до ІV век, т.е. преди християнството да получи легален статут и да стане след 313 г. една от признатите религии в Римската империя, практически във всички провинции на Римската империя християнството е съществувало в полулегално състояние. В различните периоди от историята на империята, по време на управлението на различни императори гоненията срещу християнството са били повече или по-малко пасивни, или достатъчно активни. Като правило, колкото по-образовани и по-талантливи са били римските императори, толкова по-жестоки са били техните гонения срещу християните. В такива условия извършването на богослужения често пъти е било невъзможно. Богослуженията са били главно неделни, т.е. един път в седмицата. Именно затова в много романски езици названието на неделния ден произлиза от латинската думата „Dominus”(Господ), т.е.това е денят, посветен на Бога: domenica – италиански, dimanche –френски, domingo – испански, duminica – молдавски и т.н. По английски – Sunday, но Слънцето е символ на Христос, затова и тук се проследява същата традиция. Много често в първите векове Литургиите са се извършвали в домовете на заможни християни.
Откъде произлиза апостолското правило да се причастяваме един път месечно? Гоненията срещу християните продължавали. И ако човек не присъствал на богослужение 4 недели подред, то това означавало, че той по силата на едни или други причини би могъл да отпадне от християнската община. Рим през първия век от Рождество Христово е наброявал около един милион жители. Но християнските общини били малки, всички познавали членовете на своята община, това наистина са били братя и сестри. През ІV век се извършват изменения в политическия живот на Римската империя и в живота на Църквата: в Църквата влизат твърде много нови хора. Църквата става Църква на мнозинството, строят се големи храмове. В Рим по време на св. Константин се приема голяма програма за строителство, по общ план се строят централните базилики, и се започват чести обществени богослужения вече не само в неделните дни. Възниква традицията за по-често извършване на Божествената литургия. Възниква въпросът за нормата и честотата на причастяване. Аз ще се позова на документ, приет на Архиерейското съвещание на Руската православна църква, проведено на 2-3 февруари 2015 г. в Храма „Христос Спасител” в Москва „За участието на вярващите в Евхаристията”. Този документ бе разработван в комисиите на Междусъборното Присъствие, обсъждаше се в епархиите на Руската Православна Църква. На 5 май тази година Светият Синод утвърди документа „За участието на вярващите в Евхаристията”, приет от Архиерейското Съвещание, с последващото утвърждаване от Архиерейския Събор. Можете да се запознаете с този документ в интернет. Тук има кратък исторически очерк и описание на много важни моменти, свързани с подготовката за Причастието. Например, свети Василий говори за причастяване 4 пъти седмично: „Да се причастяват всеки ден и да се приобщават със Светото Тяло и Кръвта Христова – е добре и полезно тъй като Сам [Христос] ясно казва: “Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен“ (Йоан 6:54) <….> Ние всяка седмица се причастяваме четири пъти: в неделя, в сряда, в петък и в събота, а също така и в другите дни, ако се случи паметта на някой светец” (Послание 93 [89]). След по-малко от половин век св. Йоан Златоуст отбелязва, че мнозина – в това число и монасите – започнали да се причастяват един-два пъти годишно: „Мнозина се причастяват с тази Жертва веднъж за цяла година, други два пъти, а трети – няколко пъти. Нашите слова се отнасят до всички, не само за присъстващите тук, но и за намиращите се в пустинята, – защото те [също] се причастяват един път годишно, а често пъти – един път на две години. Добре ли е? Кои да одобрим? Тези ли, които [се причастяват] веднъж [годишно], или онези, които често, или третите, които рядко? Нито тези, нито онези, нито третите, а причастяващите се с чиста съвест, с чисто сърце, с безупречен живот. Такива нека винаги да пристъпват, а не такива [не трябва да се причастяват] и един път [годишно]” (Беседи по Посланието до евреите 17,4). Правилата с течение на вековете се променят. Нормата на особена подготовка за Причастие възниква във Византия през ХІ-ХІІ век в монашеска среда. Появява се евхаристийния пост, говеенето. В Русия за първи път се споменава за подготовка преди причастие в Служебника от 1699 година. В раздела „Учително известие”, например, се съдържа указание и за задължителния срок на подготовката за свето Причастие – в четирите многодневни поста могат да се причастяват всички желаещи, а извън постите следва да се пости седем дни, но този срок може да бъде съкратен: «Аще убо кроме постов четирех обичних приступити ко святому причащению восхотят, седм дний прежде да постятся, в молитвах церковних и домашних пребивающе (сие же не в нужде: в нужде бо три дни, или един ден да постятся точию). Тази практика се е съхранила в Руската православна църква и до днес: да се пости три или един ден преди Причастието. В руското средновековие са се причастявали рядко, не често, както за това е казано в Служебника от 1699 година. През ХVІІІ век са се причастявали също доста рядко. В същото време броят на активно вярващите хора в Русия сред дворянството и интелигенцията намалявал. Възникнала практиката причастяването да става един път в годината. В манастирите продължавали да се причастяват по-често, така както пише в Служебника от 1699 г. Именно затова в средата на ХІХ век свети Филарет (Дроздов) пише следното: „Който иска благочестив живот, нека той да се причастява четири пъти в годината”, т.е. в течение на многодневните пости. Но през ХІХ век мнозина руски светци осъзнават, че и тази практика има недостатъци: свети Теофан Затворник, праведният Йоан Кронщадски и други – призовават да се пристъпва към Светите Тайни още по-често. По думите на свети Теофан, „мярката [за причастяване] един път в месеца или два пъти – е най-премерена”, макар че „нищо неодобрително не може да се каже” и за по-честото причастяване. Всеки вярващ може да се ръководи от думите на този светец: „Със Светите Тайни се причастявайте по-често, както разрешава духовният отец, само се старайте винаги да пристъпвате и с нужното приготовление и най-вече – със страх и трепет, за да свикнете, не бива да се пристъпва равнодушно”. По-късно ние ще поговорим за това, какво означава този призив „да пристъпваме към Чашата колкото се може по-често”. В Съветско време, в епохата на гонения на Църквата, много от нормите от дореволюционното време са били преосмислени. Руските новомъченици и изповедници са призовавали хората да се причастяват колкото се може по-често, и даже да бъдат готови всеки момент да пристъпят към Чашата, както е писал св. Серафим (Звездински). Но той се опирал на своя духовен опит на човек гонен, затворник в лагерите. Относно подготовката за Причастие, говеенето. Ние вече отбелязахме, че практиката на говеене се появява сред монашеството през Х-ХІІ век. По принцип, практикуването на пост преди Причастието е съществувало във всички църкви. Даже в Католическата църква съществувала практиката на невкусване на вода и храна от 12 часа през нощта преди Причастието до края на 60-те години на ХХ век. Но строгостта на говеенето зависи от конкретните случаи и състояние на човека, и, разбира се, не се ограничава само с хранителни забрани. В нашата Църква се е утвърдила традицията в навечерието на Причастието да се присъства на вечерното богослужение, да се прочетат три канона и акатист, правилото преди Свето Причастие, Евангелското и апостолското четиво. Това е достатъчно обемна подготовка. В зависимост от това, доколко често човек се причастява духовниците или намаляват, или увеличават правилото. Особени правила съществуват в Страстната и Светлата седмици. В Страстната Седмица не всеки ден се извършва св. Литургия, а в Светлата Седмица няма пост. Много духовници не са против това в Страстната и Светлата Седмици енориашите да се причастяват по-често. В течение на Светлата Седмица е достатъчно да се ограничим от приемането на храна и вода след 12 часа през нощта. През останалото време изискванията на евхаристийния пост се запазват. Задължителна е изповедта преди всяко причастяване, независимо от това, че човек се причастява често. Съществува отрицателен пример на някои общини зад граница, където са отделили едното Тайнство от другото. В резултат на това евхаристийната дисциплина в Църквата пада, престава да съществува понятието „говеене”. Руската православна църква не се отказва нито от задължителната изповед, нито от евхаристийния пост. И колкото и да е сложно изповядването на голям брой хора, което е естествено, увеличава и времето на богослужението, ние ще правим това, за да помогнем на всеки достойно да се подготви за тайнството Евхаристия – моментът на най-голямото обожение на човешката личност. Следователно, в документа, разгледан на Архиерейския Събор на Руската православна църква, е казано, че следва да се причастяваме колкото се може по-често. Какво означава това? В Съветско време, особено след войната, са се причастявали рядко, имало е и случаи, когато в големите храмове не са причастявали на Пасха и на Рождество. Защо? Невъзможно било да се изповядат всички поради големия брой хора, които се струпвали. Освен това, по време на празничните богослужения в храма е имало много хора, които съвсем не са дошли за молитва. Разбира се, такава практика е била ненормална, но тя била продиктувана от особените исторически обстоятелства. Сега тя е изчезнала от живота на Църквата. През 80-90-те години, когато се измени политическата обстановка в страната, започнаха да се откриват храмове, появиха се повече духовници, и стана възможно с голямо внимание да се изповядват енориашите. Тогава именно възникна практиката на по-честото Причастяване. Но е имало духовници, особено в манастирите, които често са се причастявали и в Съветско време. Например архимандрит Таврион (Батозский), духовник в Спасо-Преображенската пустиня на Свято-Троицкия женски манастир в Рижка епархия, практикувал причастяване няколко пъти в седмицата на пристигащите при него поклонници. При него постоянно се извършвало тайнството Елеосвещение, тъй като при него специално идвали хора болни, изпаднали в трудни жизнени обстоятелства. В обикновения енорийски живот честото причастяване, към което призовава този документ, според мен означава причастяване един път в седмицата или максимум два пъти, ако има Господски, Богородичен, или Голям празник. Но това не отменя особената подготовка. Този, който практикува чести причастявания, трябва да знае, че това може да се прави само с благословението на духовник. Още един път подчертавам: честото причастяване може да се извършва само с благословението на духовник и със задължителна изповед. Духовникът взема върху себе си отговорността за духовното състояние на човека. В руската практика няма всекидневно причастяване с изключение на онези случаи, за които вече споменах (Светлата и Страстната Седмици или говеенето в манастир). Ако човек се причастява всяка неделя, то правилата на подготовка за Причастие могат да бъдат други според указанието на неговия духовник. Но самата подготовка е задължителна. Иначе ние ще профанизираме Тайнството Причастие. И ние самите няма да забележим как нашият духовен живот ще се промени в много лоша посока. Такива духовни изменения настъпват, като правило, незабележимо. Това е една от трудностите на нашето време. Не всеки човек има духовник, който да знае всички духовни проблеми на своите духовни чеда, за да може вещо да разсъди и да помогне конкретно на дадения човек. Практиката на всекидневно причастяване съществува в Католическата църква. Благочестивият католически свещеник може всеки ден да извършва Литургия, благочестивият католик всеки ден може да се причастява. В Католическата църква не съществува такава строга подготовка за Причастие, а след Втория ватикански събор (особено след 1968 г.) от живота на Католическата църква отпадна и понятието „евхаристиен пост”. Добре е, че на нашата беседа присъства отец Симеон. Бих искал да формулирам достатъчно ясно: в Руската православна църква няма практика на ежедневно причастяване. То може да бъде по-често или по-рядко в зависимост от духовните обстоятелства, по виждането на духовника. През останалото време причастяването може да се извършва един път седмично, максимум два пъти в седмицата, ако има Господски, Богородичен или Голям празник. Ето какво бих искал днес да ви кажа. Съществувала е и съществува различна практика на Причастие в различните Православни църкви. Важното е, тази практика да съвпада с правилата на апостолското и светоотеческото Предание.
