Борисполският митрополит Антоний за църковните събития в Украйна: „Господ ни е пратил това изпитание, за да ни направи по-силни“

митрополит Антоний
 Борисполският и Броварски митрополит Антоний, главен секретар на Украинската православна църква, който е на посещение в България, даде интервю за Православие.БГ.
Разговаряме с владика Антоний за проблемите на украинското православие и доколко последните решения и действия на Константинопол са заплаха за единството и каноничния ред в православния свят, както и за това с какво бихме могли да помогнем на украинските православни ние, православните от България.

Ваше Високопреосвещенство, целият православен свят, включително и православните в България, са твърде разтревожени и следят напрегнато това, което се случва през последните месеци в Украйна. В резултат на тъй наречения “обединителен събор” във Вашата страна бе създадена нова структура – “Православна църква в Украйна”, която получи в началото на тази година томос за автокефалия от Константинополската патриаршия. Неотдавна в Киев се извърши интронизация на главата на тази структура – “митрополит” Епифаний. Как към тези събития се отнася Украинската православна църква и вярващият народ на Украйна?

Украинската православна църква вече повече от хиляда години върши своето служение на територията на Украйна. По различен начин в историята се е наричала нашата Църква, в различни юрисдикции е влизала, но тя винаги е била единствената истинска Църква. В историята често се случва, че успоредно с истинската Църква се появяват ереси и разколи, които се представят за Църква или искат да се наричат по този начин, но те никога няма да заменят Църквата. Така е и в нашия, украинския случай.

Например, през 1989 г. се появи един разкол – “Украинска автокефална православна църква” (УАПЦ). След това през 1992 г. се образува втори разкол – “Украинска православна църква Киевска патриаршия (УПЦ-КП)”. След това тези две структури се сляха през декември 2018 г. в една, наречена “Православна църква в Украйна” (ПЦУ). И все пак въпреки всичките им метаморфози разколът си остана разкол, а нашата Украинска православна църква беше и остана същата – неизменна, една и истинска. Вярващият народ вижда и усеща къде е истинската Църква и къде има само едно изкривено подобие. Но, разбира се, нашите вярващи болезнено преживяват всички тези събития, които нанасят тежки рани на Тялото на Църквата.

Как да си обясним позицията на Вселенския патриарх Вартоломей? Как мислите, защо Фенер се меси във вътрешните работи на украинското православие и с каква цел?

Този въпрос е по-добре да се адресира до самия патриарх Вартоломей. Аз не мога да дам изчерпателен отговор, но мога да споделя с Вас някои мои мисли. В началото на ХХ в. започна активно да се формира една нова теория за някакви особени пълномощия, които уж притежава Константинополският патриарх. Главен неин идеолог през 20-е години на ХХ в. стана Константинополският патриарх Мелетий (Метаксакис). Ако видим как Константинополският патриарх е действал преди 100 години във връзка с разкола на обновленците в Руската православна църква, ще стане ясно, че действията му са практически идентични на онова, което Фенер прави днес в Украйна.

Ако анализираме текстовете на томосите, които Константинополската патриаршия е предоставяла през последните 150 години, ще видим колко ограничена е автокефалията на т. нар. “ПЦУ”. В текста на нейния томос Константинополската патриаршия прави опит да си присвои цял ред специални пълномощия по отношение на правото за предоставяне на автокефалия, правото за управление на диаспората и правото за подаване на жалби. Тоест всички онези амбиции и нововъведения, които Константинополската патриаршия толкова активно се опитваше да осъществи, започвайки още от началото на миналото столетие, са фиксирани в томоса, даден на “ПЦУ”. Тук ние виждаме една особена идеология при Фенер, която не е била характерна за православното съзнание до началото на XX в. Тази идеология обаче води само до усложнения в църковния живот, а не до решение на проблемите.

Учудва ме защо във всички проблемни ситуации, които понякога възникват в поместните църкви, Константинополската патриаршия, първо, се меси в чуждите работи, а второ, почти винаги взема страната на онези сили, които са в опозиция на свещеноначалието в тези църкви.

Така беше през 20-те години на ХХ в., когато Фенер призна разкола на руските обновленци и подкрепи комунистическата съветска власт. Тогава Константинополският патриарх препоръча на св. патриарх Тихон да се отрече от престола. Така беше и при вас в България, когато през 1998 г. на Всеправославния събор в София патриарх Вартоломей също предлагаше на приснопаметния патриарх Максим да се отрече от престола. Има и много други примери. По подобен начин Константинопол действа и в Украйна. Именно затова ми се струва, че това не е случайна, а последователна линия на поведение на Константинополската патриаршия. Но това носи само вреди на Църквата.

Видяхме, че православният свят игнорира напълно интронизацията на “митрополит” Епифаний в Киев на 3 февруари т.г. – нито една поместна православна църква, освен Фенер, не изпрати свои представители на нея. Това “съборно отсъствие” беше впечатляващо. Вашата прогноза за по-нататъшното развитие на ситуацията в световното Православие във връзка с тези внезапно появили се предизвикателства?

Православният свят се опитва да запази своето единство. Днес ние не виждаме нито една църква, която да е подкрепила действията на Константинопол. Нещо повече, Антиохийската, Сръбската, Полската църква, а също Православната църква на Чешките земи и Словакия вече открито заявиха, че не приемат действията му и не признават новосъздадената квазицърковна организация (“ПЦУ”). Действията на патриарх Вартоломей в Украйна вече внасят разкол в православния свят. Виждаме, че този разкол вече започна да се проявява дори на Атон, където някои (засега една малка част) манастири приемат разколниците, а повечето се въздържат или дори затварят вратите си пред разколниците. Ето защо това е предизвикателство пред цялото Православие.

Дълбоко съм убеден, че ние в Църквата не трябва да се ръководим от светски интереси, тоест нито от интересите на елинизма, т.е. на гръцкия свят, нито от интересите на руския свят или украинския свят. Ние трябва да мислим преди всичко и най-вече за Църквата, за нейното единство. В тази връзка се радвам да видя, че представителите както на гръцките, така и на другите църкви заявяват, че за тях е важна не украинската автокефалия, а единството на световното Православие. Това е много добре и обнадеждаващо.

Видяхме, че президентът Порошенко изигра водеща роля в образуването на новата “ПЦУ” и чe Държавният департамент на САЩ се месеше активно в този процес. Каква е ролята на политиката и политиците в това, което се върши днес в Украйна?

Интересът на САЩ към автокефалията на т.нар. “ПЦУ” е явен, и за това можем да съдим от официалните изявления и други действия, изхождащи от Държавния департамент и посланиците на САЩ в различни страни. Сред последните характерни примери е и неотдавнашната среща на посланика на САЩ в Гърция Джефри Пайет с губернатора на Света гора Костас Димцас, която се състоя точно в деня, на който делегацията на “ПЦУ” се намираше на Атон. Официални представители на САЩ неведнъж са излизали с изявления за подкрепата си за автокефалията на “ПЦУ”. Така например държавният секретар на САЩ Майкъл Помпео заяви, че създаването на ПЦУ е “проява на религиозна свобода” в Украйна. Въпреки че в действителност тази “проява на религиозна свобода” вече e довела до това, че са ни заграбили десетки храмове, искат да преименуват насила нашата Църква въпреки Конституцията на Украйна и всички основни принципи на правата на човека. Нашата Църква е подложена на колосален натиск. И това кой знае защо не предизвиква загриженост у представителите на САЩ, които се застъпват уж за религиозната свобода.

Светият Синод на Българската православна църква все още не се е изказал официално по въпроса за появата на ПЦУ и нейната каноничност. Във връзка с това възниква един важен въпрос – има ли свещенство и благодат в ПЦУ? Може ли православният християнин да посещава нейните храмове?

Отношението на нашата Църква към появата на “ПЦУ” е изразено в решението на Архиерейския събор на УПЦ от 13 ноември 2018 г. и на Светия Синод на УПЦ от 7 декември 2018 г. Ние не смятаме ПЦУ за пълноценна църква. Имаше два разкола – “УПЦ КП” и “УАПЦ”, които се сляха в една организация, но това както си беше разкол, така си и остана разкол. Тези хора както бяха извън оградата на Църквата, така си и останаха извън нея. По същество нищо не се промени, те не се върнаха в Църквата чрез покаяние за греха на разкола, и не беше възстановена апостолската приемственост на тяхната йерархия.

При вас в България също имаше разкол. През 1998 г. българските разколници се явиха пред Всеправославния събор с покайни писма, след което пълнотата на Православието в лицето на предстоятелите на поместните църкви прие покаянието им и възстанови общението им с Църквата. В нашия украински случай никакво покаяние от страна на разколниците не се извърши, никакви покайни писма нямаше. Разколниците без покаяние бяха признати с едно волунтаристко и еднолично решение на Константинополската патриаршия.

Ето защо няма никакви еклисиологични основания да ги смятаме за пълноценна Църква. Фактът, че Константинополската патриаршия ги призна, е наистина сериозен еклисиологичен проблем. Станаха ли разколниците Църква или обратното – Константинопол се опетни от общението си с тях? Доколко канонична е в момента самата Константинополска патриаршия? Отговор на всички тези въпроси трябва да даде цялата пълнота на Православието.

Но във връзка с това аз се сещам за отговора на митрополит Сергий (Страгородски) от 22 септември 1925 г. на писмото на един разколнически обновленски архиерей, който твърдял, че обновленците вече са станали канонични, тъй като ги е признала Константинополската патриаршия. Митрополит Сергий тогава отговорил на обновленеца, че действията на Константинопол не означават нищо. “Ние знаем – продължава митрополит Сергий, – че в единство с Църквата са само онези, които са в общение със своя законен епископ и патриарх; че отлъченият от своя патриарх не може да бъде приет в общение от други. Нещо повече, онзи, който е влязъл в общение с отлъчен, сам подлежи на отлъчване (Апостолски правила 10 и 12). Значи, ако Константинополският патриарх е влязъл в общение с обновленците, то толкова по-зле за него. Пред Божия закон всички са равни: и патриарсите, и миряните. Когато Константинополският патриарх през XV в. отпадна чрез унията си с Рим, Руската църква не го последва, и католическите свещеници не станаха от това православни. Така и общението на Константинополския патриарх с обновленците може само да направи патриарха обновленец, а не да направи обновленците православни”, заключава митрополит Сергий. Днес ние виждаме, че няма съгласие от страна на пълнотата на световното Православие, и че Църквата не е готова да приема легализацията на разколниците.

Как бихте отговорили на критиката, която понякога се чува по адрес на Украинската православна църква, когато я обвиняват в “непатриотичност” и “нелоялност” към своята страна?

Създадоха един изкуствен, подчертавам това – абсолютно изкуствен образ на Украинската православна църква като враг на украинското общество, и продължават да го създават. Това е откровена клевета. Нашите вярващи служат в армията, плащат данъци, молят се “о властех и воинстве”, те са законопослушни граждани. Всички тези обвинения са изкуствени, безпочвени и имат поръчков характер.

Тормозят ли украинските власти днес Украинската православна църква? Може ли да се говори за гонения?

Към момента са ни заграбили около 45 храма, а в приблизително 150 случаи се запазва конфликтната ситуация. Когато изгонват православните християни от собствените им храмове, когато вярващите са принудени да търсят случайни помещения за богослужението и молитвите си, то нима това не е гонение? Да, това е вид гонение. Всеки ден върху УПЦ в украинските медии се изливат тонове информационна мръсотия, дискриминирайки я и представяйки Църквата за “враг”. Нима това не са гонения? Гоненията могат да приемат различни форми и не може да се каже, че гонения има само тогава, когато те водят на разстрел.

И в заключение – какво Вие, Ваше Високопреосвещенство, бихте искали да кажете на православните християни в България?

Смятам, че Господ е допуснал това изпитание, за да станем по-силни. Както ние – православните в Украйна, така и православните в целия свят. Вие в България минахте през разкол и тази болка от разкола все още се помни и се усеща в Тялото на Българската православна църква. Струва ми се, че вашият народ, преживял трагедията на разкола, разбира онази болка и онези проблеми, които ние усещаме сега. Затова ние се надяваме на вашите молитви, молим ви да подкрепите нашата Църква и ви желаем да сте верни на вашата света Българска църква. Моля също от вас молитви за единството на цялото световно Православие.